ХРИСТИЯНСТВО И ОБЩЕСТВО: Превъзходство на християнския възглед за човека над платонизма и материализма

Много християни погрешно са повлияни от възгледа на Платон за човека. В тоталитарното ни минало пък се налагаше противоположен възглед. Какъв е всъщност християнският?

Част 3 от серията

"СМИСЪЛЪТ НА ПРИЛИКИТЕ И РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ ЧОВЕКА И ЖИВОТНИТЕ"

СЕРИЯ "СМИСЪЛЪТ НА ПРИЛИКИТЕ И РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ ЧОВЕКА И ЖИВОТНИТЕ"

Част 1: Прилики и разлики между човека и животните

Част 2: Смисълът на човешкия живот

Част 3: Превъзходство на християнския възглед за човека над платонизма и материализма

Част 4: Християнският възглед за човека и научният метод

Част 5: Превъзходство на християнския възглед за човека над тези на другите религии

Част 6: Предназначението на човека

Относно човека има две противоположни становища, всяко от които набляга или на приликите, или на разликите между човека и животните. Това са платонизмът и материализмът. Освен тях, разбира се, има и други, подобни на тях или техни производни, но ще разгледаме тези две, понеже са достатъчно противоположни и наблягащи или на приликите, или на разликите, за които говорим. След тях ще можем по-ясно да установим точното място на християнството в това отношение.

I. КАКВО СА ПЛАТОНИЗМЪТ И МАТЕРИАЛИЗМЪТ

Платонизъм

Платонизмът, наричан още обективен идеализъм, е философия на Платон (428/427-347г. пр. Хр). За обясняването на битието развивал теорията за съществуването на безтелесни форми на нещата, които наричаме „видове“ или „идеи“ и които отъждествил с битието. На „идеите“ противопоставил небитието, отъждествено с материята и пространството. Сетивният свят - според Платон - е продукт на „идеите“ и „материята“ - заема средно положение между тях. Идеите са вечни, „отвъднебесни“, не възникват, не загиват, не се отнасят към нищо, не зависят от пространството и времето. Сетивните неща са преходни, относителни. Душата е затворена в тъмницата на нашето тяло.[1]

Подобно на платонизма, мнозина християни днес вярват, че материалният свят не е техен дом и спасението от това е вечният живот на душата, след като тя напусне тялото и отиде в рая. Основната цел на това разглеждане, обаче, не е да описва кои християни са усвоили, макар и несъзнателно, възглед за човека, подобен на платонистичния. Нека читателят християнин прецени това за себе си докато чете по-нататък. Ще бъде изложен библейският възглед с основната идея в цялата тази серия от статии - да се покаже превъзходството на християнския възглед за човека.

Материализъм

Материализмът се определя от последователите му като научно-философско направление, противоположно на идеализма. Философският материализъм утвърждава първичността на материята и вторичността на духовното, идеалното, което означава вечност, несътвореност на света, безкрайност на света във времето и пространството. Смятайки съзнанието за продукт на материята, материализмът го разглежда като отражение на външния свят и по такъв начин признава познавателността на природата.[2]

II. ХРИСТИЯНСКИ ВЪЗГЛЕД ЗА ЧОВЕКА

1. Описание на християнския възглед за човека.

Относно човека, възгледът на християнството не дава превес нито на материалната същност на човека (както материализма), нито на духовната (както платонизма). Най-добре това се вижда от начина, по който е представен самият Христос в Eвангелието на Йоан. Това евангелие е написано в Ефес, най-вероятно в годините от 85-95 г. сл. Хр.[3]. Там платонизмът и подобните на него учения са били популярни. Ефес е бил най-важният град в римската провинция Азия (Асия), в който съвсем естествено имало и библиотека.[4] Затова, пишейки евангелието си, апостол Йоан започва с думите: „В началото беше Словото“ (Йоан 1:1). Тук за думата „слово“ се употребява въведеното вече в гръцката философия понятие „Логос“. Превежда се както като „слово“, така и като „разум“[5]. В тази философия богът е трансцендентен, т.е. няма допир с нашия свят. Това става единствено чрез неговия посредник - логосът, който не е Бог[6]. Поради това Йоан продължава изложението на християнството със: „...Словото беше с Бога. Това, което бе Бог, беше Словото “ (Йоан 1:1, Новият Завет: Съвременен превод[7]). Доописва същността на Логоса, като дори заявява: „Словото стана човек и живя между нас“ (Йоан 1:14).

Тук апостол Йоан силно се разграничава от гръцката философия. Описва ни се, че самият Бог е станал човек. В края на първата глава на тази книга, Исус Христос се нарича „човешки Син“ (Йоан 1:51), т.е. напълно се идентифицира с хората, такива каквито са - в плът. Но това съвсем не значи, че християнството подкрепя материалистическия възглед. Евангелист Йоан, както и други библейски автори, нарича Исус Христос и „Син на Бога“. Самият Исус се нарича по този начин на множество места в същото евангелие[8]. Това прави самата основа на християнството – Христос, едно съчетание между света на Бога (който както казахме, Платон определя в своята философия като свят на идеите) и света на материалното - на живата плът (което пък материализмът определя като основа на живота).

В християнството като симбиоза от материално и духовно се разглежда и отделният човек. В библейския разказ за сътворението на човека се казва: „ … Господ Бог образува човека от пръст из земята“ (Битие 2:7), т.е. материален, но продължението е: „...и вдъхна в ноздрите му дъха на живота; и човекът стана живо същество“[9]. Това вдъхване има огромно значение. Християнската догматика твърди:

Когато всички други чувствени твари, произлизайки от земята, теглят към земята и земното, човекът наопаки, като произлязъл от душа от самото божествено вдъхване, е призован към това, като не се ограничава със земята и земното, непрестанно с духа си желае да се издига и устремява към самия Бог - източника на своето битие и своя живот, търсейки в Него или в съединението с Него последната си цел и пълното удовлетворяване на всичките си стремежи и очаквания.[10]

Така Бог е създал човека по Своя образ (Битие 1:26-27). Истински срив във взаимоотношенията на човека с Бога става допускането на грях при момента на грехопадението (престъпването на божията заповед от страна на Адам и Ева; проявеното от тях непослушание към Бога[11]). Дори след този момент, човекът не се е отчуждил от Бога дотолкова, че да изгуби всяка възможност да се стреми към него и да го познава, да няма никакво влечение към доброто[12]. Резултат от грехопадението, обаче, е смъртта на тялото. Това се явява като закономерност, имайки предвид дадената заповед от Бога към човека: „...От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване на доброто и злото да не ядеш; защото в деня, когато ядеш от него, ще умреш“ (Битие 2:16-17). В резултат на това, тялото на човека става смъртно.

Спасение от всичко това Платон вижда в по-слабото общение и съдружество с тялото (доколкото го налага крайната необходимост), „докато Бог сам не ни освободи“[13].

Според материализма в човека няма нищо вечно. Душевните прояви са само състояния на мозъка[14]. Вечен живот не би могло да има, тъй като, както се изразява Енгелс, „животът е начин на съществуване на белтъчните тела, съществен момент на който е постоянната обмяна на веществата със заобикалящата ги външна природа“[15]. Ето защо смъртта на човешкото тяло е и безвъзвратна смърт на човека. Спасение от това засега не е открито, а няма и поводи за надежда, че ще се намери.

Според християнството, духовното естество на човека също е вечно, както при платонизма. То е именно онова, което Бог е вдъхнал в човека, за да стане той „живо същество“, но „единствено само с тялото човекът е пълен, ако го няма, той не може да бъде човек“[16]. От друга страна, обаче, „тялото, отделено от духа, е мъртво“ (Яков 2:26). Затова християнският възглед за спасение не се изразява в стремеж към пълно отделяне на душата от тялото (или в примирение), а като ги обедини отново и завинаги.

Спасението е чрез създаване (от Бог) на нова реалност - Божие Царство, което ще бъде установено на Земята. Божията любов се изразява в това, че след нашето грехопадение, Той изпрати Сина си да умре и възкръсне като човек, с което да победи смъртта. (Защо се е наложило да умре Христос, ще бъде изяснено по-нататък.)

Библията ни уверява: „Онзи, който възкреси Христос от мъртвите, ще даде живот на вашите смъртни тела чрез своя Дух, който живее във вас“ (Римляни 8:11). Тази книга, представляваща боговдъхновеното Божие слово (2 Тимотей, 3:16), ни призовава към Спасителя - Господ Исус Христос, който „ще преобрази унизените ни тела, за да станат като неговото славно тяло“ (Филипяни 3:21). Пътят към спасението е само един - „Ако изповядаш, че Исус е Господ и повярваш в сърцето си, че Бог го възкреси от мъртвите, ще бъдеш спасен. Защото вярваме със сърцата си и това води до нашето оправдание, и изповядваме с устните си и това води до нашето спасение.“ (Римляни 10:9-10) Грехът обаче е проблем не само на Адам и Ева, но и на всички нас – потомците им, защото ни отделя от Бога. „Заплатата за греха е смърт [което значи и вечно духовно отделяне от Бога[17]], а Божият подарък е вечен живот чрез Христос Исус, нашия Господ.“ (Римляни 6:23) Необходимо е да помолим Бог да прости греховете ни. „Ако признаваме греховете си, Бог ще ни прости.“ (1 Йоан, 1:9) Това води до възстановяване на взаимоотношенията между хората и Бога, нарушени при грехопадението. В следствие на това, любовта между човека и Създателя му може, и трябва активно да се изгражда наново, което започва в настоящия живот, продължава в рая и достига до своето съвършенство в Божието царство, което Библията описва метафорично като момент на сключване на брачен завет между Христос и Църквата. В Библейския смисъл „църква“ e събирателно понятие, което в този конкретен случай означава съвкупността от всички праведни, живи и мъртви, но значи също и отделната местна група от вярващи[18]. Метафората за брака има за цел да ни покаже именно близките взаимоотношения на любов между Създателя и хората, откликнали на втория шанс, както и неотменимостта на взаимоотношенията поради силата на брачния договор.

2. Сравнение на християнския възглед за човека с платонистичния и материалистичния.

2.1. Ако душата е вечна, християнството превъзхожда платонизма.

За улеснение при разглеждането, ще разграничим материалното естество на човека от нематериалното, за да можем да получим по-ясно сравнение с животните. Нематериалното му естество ще наречем с най-общото, а и познато понятие „душа“.

Ако приемем, че душата е вечна, отделянето й от тялото не може да значи спасение, а говори за разпадане на цялото, за внасяне на хаос, който винаги е път към смърт. В Библията моментът на смъртта често е определян като „издъхване“, което значи именно отделяне на душата от тялото. Дори за Самия Христос се казва, че „издъхна“ на кръста (Матей 27:50, Марк 15:37, Лука 23:46) В Библията се говори и за вечното отделяне на душата от тялото, но това не е начин на спасение, а състояние, което Библията и християнското богословие определят като „ад“. Там ще са именно душите на неспасените, които „ще плачат и скърцат със зъби“ (Матей 8:12), или изразено чрез огнените метафори на апостол Йоан[19], това е място на „горяща сяра“ (Откровение 21:8) и димът на мъчението на тези хора ще се издига за вечни векове (Откровение 14:11). Макар някои да описват рая - „мястото, където достойните отиват веднага след смъртта си“[20] като „място в задгробния свят, където живеят във вечно блаженство душите на праведните“[21], самата Библия го представя по-скоро като преходно място до времето на възкресението от мъртвите, което „се състои в това, че телата на умрелите, чрез Божията всемогъща сила, подобно на тялото на Спасителя, ще бъдат възкресени и ще станат духовни, нетленни и безсмъртни.“[22]. Тук под „духовни“ не се разбира нематериални, а именно нетленни и безсмъртни. Тялото на Спасителя Исус Христос след възкресението остана материално. Тома пипна ръцете му (Йоан 20:25-27), както и Той яде с тях, за да ги увери, че е материален, а не призрак (Лука 24:36-43).

Вечният живот Библията определя единствено като живот на целия човек, а не само на душата му. С този свой възглед християнството е много по-добре обосновано от платонизма и всички други религиозни и философски представи, които търсят смисъла на човешкия живот в живота единствено на душата, след смъртта на тялото (човека). За разлика от платонизма, ислямът е добър пример за религия, която не разбира толкова черногледо живота в тяло, но пък спасението е в рая, където отново живее вечно само душата. Отделянето на душата от тялото (което е умряло), може да се определи като момента, в който „съществените прояви на живота (обмяна, дишане, кръвообращение и др.) загасват и функционалното единство на организма се разпада“[23]. Ако душата е вечна, то отделянето й от мъртвото тяло е разлагане на функционалното единство на целия човек. Един частичен, разформирован човек, дори и във вечността не би могъл да се радва на вечно блаженство, колкото и самостойна част да е душата му. Човекът никога не се чувства блажен от своето разпадане, независимо в какво се изразява то.

Ако смисълът на човешкия живот се състои в живота след физическата му смърт, то създателят на този живот е сътворил животинския свят (или поне останалия материален) напълно безцелно или нецелесъобразно, което говори за хаотичност в замисъла му, а от там и в самия създател. Ако такъв създава живот, то едва ли би могло да се нарече „живот в блаженство“.

Ако приемем, че целта на създателя е хората (а може би и животните) да заживеят в блаженство в нематериална реалност, то действително липсва цел или целесъобразност при сътворяването на толкова добре функциониращ, разнообразен и изпълнен с красота свят. Тук творец и творение не просто не се съединяват[24], но материалното творение остава без особена стойност за твореца. Според християнството Създателят е сътворил всичко това, но целесъобразно, понеже е крайна реалност – целта е и творенията, и творецът да заживеят в материалния свят (но това ще бъде разгледано подробно по-нататък).

Мироглед от типа на платонизма е неспособен да осмисли удивителните прилики между човека и животните.

2.2. Понеже душата е вечна, християнството превъзхожда материализма.

За разлика от платонизма, материализмът доста добре осмисля приликите между човека и животните. Ако обаче човешката душа е вечна (за което платонизмът и християнството са в съгласие), тогава материализмът би се оказал неадекватен да осмисли правилно разликите. Доктрина за живот след смъртта никак не съществува в материализма. За да разгледаме възможността за вечен живот на човешката душа, ще се върнем към една от най-основните разлики между човека и животните – личността.

Само вечният живот може да осмисли наличието на личност. Желанието за творчество, за цялостно развитие, трае до последния миг от живота на личността. Всяко задоволяване с постигнатото, водещо до спиране на творчеството, е унищожаване на личността и завръщане към индивида, изпадане до живот само в рамките на стремежа за поддържане и подпомагане на жизнените процеси или по-лошият вариант - преставането им, слагащо край и на индивида, и на личността. Личността е унищожена най-вече от задоволяване с постигнатото. Доброволното отказване от живота е принцип противоположен и на личността, която се стреми към творчество, и на индивида, борещ се за оцеляване. Съгласяването със смъртта говори не за нейния смисъл, а за човешкото безсилие да се пребори с нея. Но това не е действително съгласие със смъртта. Личността в своето развитие никога не може да приеме такава мисъл, за нея тя е агонизираща. Материалистическият стремеж да се опрости и дори отрече духовното в човека, като го върне към индивида, е начин последният да се успокои и да не се страхува от смъртта. Това, обаче, може да се постигне само частично чрез потискане на личността за сметка на индивида. Ала съществуването на личността, която не може да се успокои при мисълта за смъртта си, говори за това, че при създаването на човека, в него е заложена и непримиримост към смъртта. Единственото, което може да успокои личността пред мисълта за смъртта, е надеждата за последващ живот. Само мисълта, че ще може да продължи да се развива, е в състояние да даде спокойствие на личността пред настъпващата смърт. Това не е утопия, а необходимост. Надеждата за вечен живот може да се преценява като утопия само чрез пренебрегването на личността. И наистина, няма нужда от вечен живот ако няма личност. Единствено личността може да изпълни вечността със смисъл, да я разкрасява, претворява. За индивидите вечността би била еднообразна, повтаряща се и безсмислена. Вечният живот би бил по-скоро безкрайна и непрекъсната статика, отколкото някаква форма на движение, въпреки че самият живот може да бъде единствено динамичен. Вечното съществуване само на индивида е равносилно на механизъм и нищо освен него. Не би имало дори еволюция. Прогресивен е не индивидът, а личността! Прогресът значи творчество, промяна в природата, а тя, както се изразява и самият Енгелс, е присъща само на човека. Това обаче е така, защото само той сред сътворения свят може да бъде личност. Индивидът не твори, не създава нищо ново, а просто поддържа живота си в стремежа за оцеляване, но това негово „творчество“ е предизвикано от необходимост, а не от свободата му. Единственият отпечатък върху природата, който може да остави животинският вид, са собствените му телесни останки, но те не водят до създаване на нови видове.

Вечният живот във вселената е мисъл, абсурдна за материализма. Това би означавало липса на борба за оцеляване, която е основната градивна сила според този мироглед. Той, в контраст с всички природни науки, към които се самоотнася, смее да защитава идеята, че смъртта (предизвикана от хаос), е основа за синтезиране на живота, понеже поражда стремеж към оцеляване, който води до еволюция. За материализма особена стойност има оцеляването - главният проблем на индивида. Това, обаче, не е основното за личността. Тя може да е трансцендентна на този проблем, с който се бори човешкият индивид. Точно тук личността е в разрез с материализма. За нея основно желание е именно вечният живот, т.е. вечната хармония, която предлага Божието Царство. За личността е нужна свобода, за да се развива и твори, а не стремеж за оцеляване и приспособяване. Именно тук материализмът, неразбирайки напълно личността, не може да осъзнае и вечния живот, за който тя е предназначена. Макар и да претендира за научен, материализмът се оказва едностранчив. Като разглежда единствено материалната същност на човека, а духовната само доколкото прозира в нея (което не би могло да не е така ако и двете са части на цяло), този мироглед не открива пълната човечност в хората и ги принизява до животните.

Платонизмът и всички подобни на него възгледи не могат да открият стойностен смисъл на приликите между човека и животните. Материализмът е неадекватен спрямо разликите и така снишава човека да животните. За разлика от тях, християнският възглед за човека пълноценно обединява и осмисля цялата му материална и духовна същност.

–––––

Ако намирате статията за полезна, споделете я с приятели!

Ако нещо конкретно ви е впечатлило, моля, коментирайте.

–––––

За да бъдете уведомени веднага щом излезе следващата част:

АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА ПУБЛИКАЦИИТЕ

[1] Шмит, Шишков, Философски речник, с. 416. Удебеляването и подчертаването са мои.

[2] Пак там, с. 313-314.

[3] У. Макдоналд, Коментар на новия завет, Т. I, С., 1993, с. 390.

[4] (Н. Шиваров, С. Вълчанов, Н. Атанасов, В. Пеев, Библейски речник, с.172, 173).

[5] (М. Войнов и др., Старогръцко-български речник, с. 476).

[6] Т. Лейн, Християнската мисъл през вековете, С., 1999, с.16.

[7] За всички новозаветни цитати в този текст е използван Новият Завет: съвременен превод. World Bible Translation Center, б.м., 2000

[8] Например в Йоан 1:18, 34, 49, но също и в 3:16, 17,35 и много други места в Новия завет.

[9] Пак там.

[10] Силвестър, еп., Православно догматично богословие с историческо изследване на догмите, Т. III, С., 1914, с. 261.

[11] Т. Коев, Г. Бакалов. Въведение в християнството, с. 202.

[12] Силвестър, еп.. Православно догматично, с. 399-400.

[13] Л. Кючуков, Философия, С., 1991 с. 212.

[14] Л. Смит, У. Рийпър. Начален курс по философия, С., 1996, с.30.

[15] М.М. Розентал, П.Ф. Юдин, ред., Философски речник, II изд. С., 1968, с. 182.

[16] Силвестър, еп., Православно догматично, с. 263.

[17] Речник на Святото Писание, Цариград, 1884, с. 482.

[18] НЗ, речник, с. 457.

[19] Израз на Жорж Миноа - доктор по история и литература (Ж. Миноа, История на Ада, 1999, с. 47.

[20] Н. Шиваров, С. Вълчанов, Н. Атанасов, В. Пеев, Библейски речник, с. 463.

[21] Кратка българска енциклопедия, т. IV, с. 337.

[22] Т. Коев, Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра, С., 2000, с. 118.

[23] Кратка българска енциклопедия, т. IV, С., 1967, с. 571.

[24] Съединяването на творец и творение е идея на Ерих Фром, спомената в предишната част от серията.

ИЗТОЧНИЦИ:
Библейски преводи:
1. Библия или книгите на свещеното писание на Стария и Новия завет. С., Библейска лига, 2002.

2. Новият Завет: съвременен превод. World Bible Translation Center, б.м., 2000.

3. В о й н о в, М. и др. Старогръцко-български речник, III изд. С., Отворено общество, 1996.

4. Кратка българска енциклопедия. т. IV. С., БАН, 1967.

5. К о е в, Тотьо. Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра. С., СИ, 1991.

6. К ю ч у к о в, Любо. Философия. С., Арена, 1991.

7. Л е й н, Тони. Християнската мисъл през вековете. С., Нов човек, 1999.

8. М а к д о н а л д, Уилям. Коментар на новия завет, т. 1. С., Верен, 1993.

9. М и н о а, Жорж. История на Ада. Враца, Одри, 1999.

10. Р о з е н т а л, М.М., Ю д и н, П.Ф., ред.

11. Философски речник, II изд. С., БКП, 1968.

12. С и л в е с т ъ р, eп. Православно догматично богословие с историческо изследване на догмите, т. 3. С. 1914, Св. Синод на българската църква 1914.

13. С м и т, Линда., Р и й п ъ р, Уилям. Начален курс по философия. С., ЕТ “Госпъл”, 1996.

14. Ш и в а р о в, Н., В ъ л ч а н о в, С., А т а н а с о в, Н., П е е в, В., Библейски речник. С., Нов човек, 1994.

15. Ш м и т, Хайнрих., Ш и ш к о в, Георги., Философски речник. С., УИ, 1997.

Картинка: 123RF, Art.com, Виктория Шмидт,