30 декември 2010 г.

Демокрация? - "И деспотията духовно не е била толкова страшна"

Демокрация духовен деспотизъм
Трима от най-именитите християнски мислители – православен, католик и протестант, показват, че демокрацията в много отношения е идентична с комунизма, а в някои от най-важните духовни области се явява „най-страшна от тираниите”.


УЧАСТВАТ:
Н. Бердяев Папа Й. Павел II К. С. Луис
Н. Бердяев, Папа Й. Павел II, К. С. Луис

Тримата мислители:
 
Николай Бердяев
1. Николай Бердяев (1874-1948) (от православна страна) –– руски християнски философ. На младини се увлича от марксизма и дори е заточен в северните губернии за участието си в студентското революционно движение. Малко по-късно скъсва с марксизма и се обръща към православното християнство. След Октомврийската революция поради това, че интелектуално й се противопоставя, е изгонен от Русия в Берлин по нареждане на Ленин. След две години се премества в Париж, където твори до края на живота си. Там ръководи християнското издателство YMCA-PRESS (Наименованието YMCA се превежда „Младежко Християнско Дружество” ). (Исак Паси, встъпителна студия към Николай Бердяев. За робството и свободата на човека. УИ, София, 1992, стр. 5-9)
 
В книгата си „Философия на неравенството” критикува поотделно съвременните политически системи и макар да е пострадал най-вече от социализма, се опълчва яростно на зараждащата се по негово време демокрация и мъдро предрича някои от следствията й. На Бердяев принадлежат думите в заглавието на публикацията ми и поради това, че той пише преди другите двама, ще бъде основният разглеждан.


Папа Йоан Павел II
2. Папа Йоан Павел II (1978-2005) (от католическа страна) –– поляк по народност. Има големи заслуги за разпадането на социализма в Полша и в Източния блок като цяло. (Отец Мечислав Малински. Йоан Павел ІІ – Папа, какъвто не е имало. Карина М, С. 2002, стр. 94-106)

Тук ще бъде разглеждана енцикликата му „Centesimus Annus” („Стогодишнина”). В този документ демокрацията е съпоставена със социализма и макар като политическа система да е приветствана, в документа дипломатично са изложени някои сериозни критики към нея от духовно естество.
Клайв Стейпълс Луис
3. Клайв Стейпълс Луис (1898-1963) (от протестантска страна) –– писател и богослов от Северна Ирландия. През 1929 г. под влияние на близкия му приятел Толкин (авторът на книгата „Властелинът на пръстените”), Луис окончателно се отказва от материализма и приема християството. Най-известен е като автор на поредицата от седем книги "Хрониките на Нарния". За него разказването на добра приказка и въобще написването на добра книга е отражение на Божието творчество и слава. Сред християните една от най-популярните му книги е „Писмата на душевадеца”, която ще бъде цитираното му произведение тук. (Светла Биюкова, „За автора и книгата” към К.С. Луис. Проблемът болка. С., Нов човек, 1995, стр. 7-9)
 
В книгата си „Писмата на душевадеца”, авторът представя живота на един младеж, разгледан през кореспонденцията на двама дявола – този, който лично се е заел с младежа и по-високопоставият му съветник – Душевадецът. Като втора част на книгата е главата „Душевадецът вдига тост”. Там същият високопоставен дявол се възхищава на демокрацията като начин на мислене и съветва своите подчинени дяволи как да я употребяват.


I. Как политическа система може да ни влияе духовно.


Използвам думата "духовно" изцяло в смисъла, който считам, че Библията й придава. В нито един момент тя няма да е синоним на "културно", "мистично", "невидимо" и т.н. Позовавайки се на твърдението на Бердяев, че "и деспотията духовно не е била толкова страшна", ще имам предвид единствено пряката вреда на демокрацията върху християнския живот на тези, които усилено се стремят да живеят като вярващи. И тримата автори в конкретните произведения, пишейки срещу демокрацията, вземат под внимание социализма и в една или друга степен сравняват двете политически системи. Демокрацията ще бъде сравнявана със социализма (в тоталитарния му вид, наричан още комунизъм) по две причини. От една страна, това е другата политическа система, за която ние, българите, имаме най-много и най-скорошна информация. От друга страна, безусловно считам социализма за най-зловещата политическа система, която човечеството някога е преживявало. Не споменавам, например, фашизма, понеже въпреки известните му злодеяния, е тоталитаризъм „недостроен, незавършен по отношение на икономическата база, вследствие на което е по-несъвършен и нестабилен” (Желю Желев. Фашизмът, стр. 11). За сравнение, дори при нацизма хората запазват частната си собственост, което им дава известна независимост (пак там). Злините на Хитлер не могат да догонят тези на Сталин, но около вторите никога не се е шумяло толкова. До началото на Втората световна война – 1 септември 1939, Хитлер е избил по-малко от 10 хиляди души, а Сталин – не по-малко от 10 милиона (пак там, стр. 11,12). Повече по въпроса за комунизма може да прочетете в статията на проф. д.ист.н. Пламен С. Цветков.

Въпреки всички злодеяния на комунизма, включително целенасочена борба срещу Църквата, макар и да вреди ужасяващо много на обществото, не може да се приеме непременно като духовно бедствие за вярващите.  Древният християнски писател Тертулиан заключава относно гоненията на римската власт:
Вашата жестокост [спрямо нас] не ви е от полза, колкото и изтънчена да е тя… Колкото повече ни косите, толкова по-многобройни ставаме. Кръвта на християните е семето [на църквата] Същата упоритост, срещу която се обявявате, работи в наша полза. Който я види, веднага пита какво се крие зад нея. А който попита, приема вярата. (Тони Лейн. Християнската мисъл през вековете, стр. 24, 25)
Гонението на християните и дори тяхното избиване започна още от Христос и учениците му. Да го наречем духовен проблем, е равносилно на това да припишем такъв и на Христос и апостолите. Самият Христос ни каза: "Ако Мене гониха, и вас ще гонят" (Йоан 15:20). Никой от нас не би желал да пострада за вярата си, самият Исус дори се молеше: "Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти." (Матей 26:39). Думите на Павел не много преди мъченическата му смърт показват ясно, че тя слага край на земния духовен път, но нито е пагубна, нито остава ненаградена: "С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата." (2 Тим.4:7 , Синодално издание). Както показват и други места от Писанието, гоненията ще ги има: А когато [ангелът] сне петия печат, видях под жертвеника душите на закланите за словото Божие и за свидетелството, що имаха; и викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята? И всекиму от тях се дадоха бели дрехи, и им се каза да починат още малко време, докле се допълни броят на съслужителите и братята им, които ще бъдат убити, както и те. (Откр.6:9-11) Явно е, че гоненията са част пътя на Църквата, която тя има да измине преди Христовото завръщане. Не подминаха Христос и може да не подминат някои от нас. Предупредени сме за тях от Писанието и дори да не можем да си обясним защо се случват, не можем да ги счетем непременно за страшни в духовно отношение. Гоненията са тема, която няма да може да бъде обстойно разгледана тук. Имат както отрицателни влияния върху вярващите, така и положителни. По-надолу ще бъде споменато едно положително (не, че е само едно). При демокрацията поне за момента няма тенденциозно гонение на християни, не и до степен на мъченическа смърт. За сметка на това, тя много по-ловко от всички съществуващи до момента системи на управление, успява да създаде духовен упадък сред християните – тласка ги към греха далеч по-успешно от предишните политически системи. Считайки демократичните принципи за благодатни или най-малкото за духовно неутрални, множество християни са заразени от тях и не успяват да се надигнат духовно.

Преди да бъде отбелязано първенството на демокрацията по отношение на духовната й вреда, нека разгледаме първо някои от приликите между социализъм и демокрация, които ще покажат, че двете системи не са чак толкова противоположни, колкото най-често биват изкарвани с цел да се издига или демокрацията, или "доброто старо време". Всички тези прилики показват различни духовни вреди.


II. Прилики между социализма и демокрацията.

Ще започна с една съпоставка, която почти случайно направих между цитати на Бердяев и на Папа Йоан Павел II. Каквото Папата пише за социализма, Бердяев по-рано го е написал със същите изразни средства, но за демокрацията. С различни цветове показвам кои елементи съвпадат при цитатите на единия и на другия автор.

Папа Йоан Павел II за социализма (Енциклика "Centesimus аnnus")
Николай Бердяев за демокрацията ("Философия на неравенството")
„Основната грешка на социализма е от антропологичен характер. Той всъщност разглежда отделния човек като обикновен елемент и една молекула от социалния организъм по такъв начин, че благото на индивида е изцяло подчинено на функциите на икономическо-социалния механизъм.” (1.13)
„Демокрацията по същество е механична… Демокрацията възприема човека като аритметична единица, математически равна на всяка друга… В нея народът като органично цяло се разпада на атоми и после се събира в механичен колектив.” (стр. 126)
Атеизмът, за който става дума, освен това е тясно свързан с рационализма на Просвещението, който разглежда човешката и социална действителност по един механичен начин… От същия корен на атеизма произлиза и изборът на средствата за действие, характерни за социализма… Става дума за класовата борба.” (1. 13,14)
„Демократическата идеология е краен рационализъм. Той се базира на вярата във възможността да се рационализира човешкият живот и да се уреди той единствено с човешки сили. Последователната демокрация трябва да отрича съществуването на ирационалните начала в обществения живот и не може да ги търпи.” (Стр. 130)

Обобщение на казаното:

Социализмът според папа Йоан Павел II
Демокрацията според Николай   Бердяев
Разглежда отделния човек като обикновен елемент.
Човекът е просто една молекула от социалния организъм.
По механичен начин разглежда човека и социалната действителност.
Свързан с рационализма на Просвещението.
Атеизъм.
Възприема човека като аритметична единица, математически равна на всяка друга.
Разпада се на атоми органичната цялост на народа.
Механична по същество, механичен колектив.
Като идеология е краен рационализъм.
Отрича съществуването на ирационалните начала в обществения живот и не може да ги търпи.

Ще изложа и обясня накратко тези и други прилики между социализма и демокрацията.

1. Краен рационализъм.


Рационализъм – "философски възглед, който счита разума като главен източник и критерий за познанието… В етиката рационализмът заема позицията, че разумът, а не чувствата, обичаите или авторитетът, е окончателният съдия, към когото да се допитваме при вземане на решение за това какво е добро и зло, правилно и неправилно… В религията рационализмът обикновено означава, че цялото човешко познание идва от използването на естествените му способности, без употребата на свръхестествено откровение." (Encyclopædia Britannica 2009 Student and Home Edition, „rationalism)

Бердяев, както беше споменато по-горе, счита, че демократичната идеология е краен рационализъм, защото се основава на „вярата във възможността да се рационализира човешкият живот и да се уреди той единствено с човешки сили.” (стр. 130)

Ето още малко от Бердяев относно уреждането на живота единствено с човешки сили:

Признаването на народната воля като върховно начало в обществения живот може да бъде само поклонение пред формалното, безсъдържателно начало, само обоготворяване на човешкия произвол. Не е важно какво иска човекът, а да стане така, както иска. Искам да стане това, което поискам. Това е крайната формула на народовластието. Тя не може да отиде по-дълбоко. Демократичният принцип не се интересува от съдържанието и състоянието на народната воля. Народната воля може да пожелае най-страшното зло и демократичният принцип не може да възрази срещу това. Той не дава никакви гаранции, че прилагането му няма да намали качественото равнище на човешкия живот и да унищожи най-великите ценности. (стр. 123)

Няма по-горчива и унизителна зависимост, отколкото зависимостта от човешката воля, от произвола на равните… Подчинението на църквата, държавата, националността, на висшите реалности и ценности е сладостно и благородно. Но защо трябва да се подчинявам на интересите, инстинктите и въжделенията на човешката маса? Духовно никой не може да ме принуди. Възможна е само физическа принуда. Демокрацията иска да ме застави да се подчиня изключително на човеците и човешкото. (стр. 133)

2. Безбожие


Вие повярвахте в демокрацията, защото изгубихте вяра в правдата и истината… За вас правдата и истината са това, което иска и казва народът. Вие искате правдата и истината да бъдат решавани от мнозинството гласове и да ги прокарате през всеобщото избирателно право. Тъкмо това е неверие, тъкмо това е безбожие, положено в основата на демократическата идеология. Вие искате да добиете правдата и истината за общественото устройство от мнозинството, от количеството. Но могат ли правдата и истината да имат някакво отношение към критериите на мнозинството и количеството? Правдата и истината имат друг божествен източник, независим от човешкото щение. Правдата и истината могат да бъдат в малцинството, а не в мнозинството и дори винаги са в малцинството. (стр. 123)

Ето още едно сравнение между Бердяев и Папа Йоан Павел II, но този път за демокрацията:


Николай Бердяев
Йоан Павел II
Ако няма правда и истина, ще смятаме за правда и истина онова, което признава мнозинството. Ако има правда и истина, но аз не я познавам и не зная реалните пътища към нея, остава да се облегна на мнозинството и в човешкото количество да търся замяна на липсващите ми качества. (стр. 124)
Днес съществува тенденция да се твърди, че агностицизмът и скептическият релативизъм са философията и основното поведение, които отговарят на демократичните политически форми и че тези, които са убедени в познанието на истината и се придържат твърдо към нея, не заслужават доверие от гледна точка на демокрацията, защото те не признават, че истината или се определя от болшинството, или че се променя според различните политически равновесия. (5.46)

Безбожието е обединяващият елемент между социализма и демокрацията. В социализма то е във вид на атеизъм. За разлика от социализма, демокрацията, както отбелязва Папата, се старае да наложи друга форма на безбожие – агностицизъм.

Според агностицизма "хората не могат да знаят за съществуването на нищо отвъд опита си... По принцип агностицизмът е скептичен относно религиозните въпроси и обикновено отхвърля традиционните християнски  вярвания." (Encyclopædia Britannica 2009 Student and Home Edition, „agnosticism)

Ако сме агностици и не можем да сме сигурни в съществуването на Бог и неговите норми, трябва да решим какво ще определя как да се държим помежду си. Тук естествено се стига до етически релативизъм. Това е доктрина, според която "не съществува абсолютна истина в етиката и какво е морално правилно или грешно варира от човек до човек и от общество до общество" (Encyclopædia Britannica 2009 Student and Home Edition, „ethical relativism”).

Само на пръв поглед това е по-добър вариант от атеизма. Атеистичното безбожие на комунизма в малко случаи може да нанесе толкова вреди в духовно отношение, колкото релативизма, но за тези вреди ще стане дума малко по-нататък.

3. Утопия

Утопия – „нереалистична представа, непостижима мечта за съвършено общество“ (Речник на чуждите думи, БАН „утопия“).

Стана ясно, че идеалът на социализма – комунизмът, е утопия. Никъде не беше постигнат. Ставаше дума за устройство на обществото, подобно на Божието царство, но без Бог – партията трябваше да е на неговото място. Какво ли е положението с основния демократически идеал – народовластието? Бердяев казва следното:

Самият факт, че вашето царство на демокрацията се разкъсва от борбите на партиите и че на партиите са поверени съдбините на държавите, свидетелства против вас и разколебава вярата, че народът намира в него своя израз. Демократичното управление в края на краищата е фикция. (стр. 126)

Фикция – „нещо измислено, въображаемо, несъществуващо“ (Речник на чуждите думи, БАН „фикция“)
Господството на демокрацията означава господството на интересите на различни обществени групи в борбата им за власт. И тъкмо това е източник за изграждане на демокрацията. (стр. 135)

Демократичният парламент е арена на борба за интереси и власт. В него е трудно да се долови гласа на единния народ. Той се чува само в изключителни минути и чрез изключителни хора. Преброяването на гласовете, което зависи от милион случайности, не говори нищо за качеството на народната воля. (стр. 127)

Практически властта в малко моменти е в ръцете на народа – при референдуми (които са рядкост), при гласуване и разбира се, при революции, когато е в ръцете на тълпата и в този момент има по-скоро разрушителна, отколкото съзидателна сила (това е твърдение на Бердяев в същата книга, стр. 9-14). Но както подчертава Бердяев, това не прави народната воля да е управляваща. Особено с помощта на медиите, общественото настроение може да се променя, информацията, която се подава на народа, може да се контролира или манипулира и в крайна сметка това, че съм дал гласа си за определена партия или кауза, не говори непременно за моите убеждения.
 
Николай Бердяев
Йоан Павел II
Народната воля може да пожелае най-страшното зло и демократичният принцип не може да възрази срещу това. (стр. 123)
Една демокрация без ценности лесно се превръща в открит или коварен тоталитаризъм, както показва историята. (5.46)

Какво показа историята ли? На 31 юли 1932 г. в Германия нацистите са избраното мнозинство, което да управлява държавата - за пръв, но не и за последен път (Милен Семков. История 10. клас, стр. 61). Със сигурност, давайки тези гласове, при това не само веднъж, волята на народа не е била избиване на 6 милиона евреи, нито по-късно започване на война срещу съюзената с Германия Русия, при тъкмо загубена война по въздуха срещу Великобритания.

Явно не народът управлява, даже и при демокрация.

4. Механично общество, разпаднало се на атоми.

Демокрацията възприема човека като аритметична единица, математически равна на всяка друга… Народът е йерархичен организъм и в него всеки човек е различно същество, неповторимо по своята качественост. Тъкмо затова народната воля е неизразима в човешкия сбор, в мнението на мнозинството. Всеобщото гласуване е негоден начин да се изразят качествата на народния живот. Малцинството може по-добре и по-съвършено да изразява волята на народа като органично цяло, притежаващо сборен дух. Един може да изрази волята и духа по-добре от всички, от цялото човешко количество. Това обосновава значението на великите хора в историческия живот на народите, вождовете и царете. (стр. 126)

При социализма обществото е нездраво разбито на атоми в икономически аспект. Без значение, че една част от обществото може да е по-мързелива, а друга – работлива до всеотдайност, заплатите трябва да са сходни за всички, за да няма класово разделение. При демокрацията е подобна ситуацията, но приравняващият механичен принцип са правата. Независимо от морала или културата на отделните хора, всички са равноправни. Така ако има части от народа, които тенденциозно не се вълнуват например от образование, но са с голяма численост, те са в състояние да наложат над целия народ неблагоприятни управленчески тенденции поради невежеството си. В библейската книга „Притчи“ демократическото разглеждане на хората като равнопоставени атоми бива порицано:
“От три неща се тресе земята,
дори от четири, които не може да носи:
от роб, кога стане цар;
от глупец, кога до насита яде хляб,
от позорна жена, кога се омъжва,
и от слугиня, кога заема мястото на господарката си.”
(Притчи 30:21, 23)
Хората от първия и четвъртия случай по правило се стараят да си компенсират чрез настоящата възвишеност за предишната нищета и мярката на управлението им ги прави неспособни да се издигнат над робските си навици и да изгубят ограничения кръгозор на предишното си състояние (C.F. Keil, F. Delitzsch. Keil & Delitzsch Commentary on the Old Testament, "Proverbs 30: 21-23").

Същото е потвърдено и на още едно място в книгата Притчи:
“На глупец не прилича разкош,
още повече на роб - да господарува над князе.”
(Притчи 19:10)
Демокрацията, разглеждайки хората като равностойни отделни атоми и свързвайки ги чисто механично, като дава равни права, не може да отчете тези особености и допуска управлението на практика да може да бъде диктувано от хора, които поради различни обстоятелства е вредно да управляват. Срещу това демокрацията не може да стори нищо, защото е противно на основните й принципи. По-лесно е да бъде свален диктатор при другите системи на управление, отколкото да се избегне тази слабост на демокрацията.

5. Нивелираща обществена среда

Сигурно звучи невероятно, но и Бердяев, и К.С. Луис обвиняват демокрацията в същото, в което често обвиняваме социализма – създава нивелираща обществена среда. Ето какво казват и двамата, напълно единодушни по въпроса. Поради различните си стилове и цели, Бердяев е по-задълбочен, а Луис – по-лесно разбираем.

Според Бердяев:

Демокрацията е неблагоприятна за появата на силни, ярки творчески личности, тя създава нивелираща обществена среда, която се старае напълно да погълне личността и да я подчини на себе си. Вашето демократическо обществено мнение е най-страшната от тираниите, то потиска човешкия дух, подрязва крилата… Страшно е за човека да попадне в тази бездна на количеството, в тази всепоглъщаща безлика общественост. Не е толкова страшно, когато личността е притеснена, ограничена, дори измъчвана, но признавана за личност, отколкото когато по принцип е отричана и заменяна с безлични начала… И деспотията духовно не е била толкова страшна. Старите деспотии са имали религиозна основа и са признавали духовния живот на човека, не са разглеждали човека като обществен атом. Вашата нова демократична деспотия не иска да има религиозна основа, тя напълно игнорира духовния живот на човека и преценява човека само от гледна точка на обществената полезност… Човекът става роб на обществената полза, на мнозинството гласове, на общественото мнение, на собствените интереси. (стр. 132)

Волята на демокрацията е насочена към принизяване на човешката раса. Тази воля би желала не само да унищожи съсловията, но и да премахне всички качествени различия в обществото… Качествата на народа не могат да бъдат окончателно заличени и унищожени. Но волята за това движи демокрацията. Демократичното общество би желало да бъде напълно опростено и смесено общество. Това би било най-горчивата от тираниите. (стр. 133)
Всеки човек, ако се разглежда не като отвлечена математическа точка, има свой ценз, свои качествени постижения. Принципът на ценза е истинен принцип, по-човешки принцип от пълното му отрицание. Принципът на ценза е качествен, а не количествен и в това е неговата истина. (стр. 128)

Едно обаче е безспорно и за религиозното съзнание и за философката мисъл: човекът трябва да се разглежда в неговата качественост , тоест да се прави подбор на най-добрите и способните. Не съществуват никакви външни обществени начини да се разглежда човекът в цялото му неповторимо индивидуално своеобразие. Но има групови качества на хората, чиито белези могат да бъдат доловени и установени. Такива са качествата на образованието, на обществения опит, на историческата приемственост, на по-високия културен опит. (стр. 128)
Необходима е по-сложна система на представителство, не токова механична и изравняваща като системата на всеобщото избирателно право. (стр. 129)

Самодържавието на народа е най-страшното самодържавие, защото в него човекът зависи от непросветленото количество, от тъмните инстинкти на масите. Волята на едного и волята на малцината не може толкова далеч да простира своите претенции, както волята на всички. От волята на самодържавеца може да бъде предпазена част от съществуванието, но неизмеримо по-трудно е да се предпази то от волята на самодържавния народ. Демокрацията в крайния си израз не иска да допуска правата на частния живот, тя проявява тенденция да превърне целия човешки живот в публичен. Трудно е, много трудно, да се укрие нещо от всепроникващата и безгранична в своите претенции демокрация. Тя нахлува в нашите жилища, прониква в мислите и чувствата ни. Тя иска да превърне човека в изключително обществено същество. Стилът на живота на демократичните общества води до еднообразие. Този стил не търпи усамотение и усамотени, той не оставя място и време за съзерцание, враждебен е на изобилстващото творчество на малцината. Вие често повтяряхте за деспотията и тиранията на старите общества и обещахте да създадете общество на свободни хора. Всичко това са илюзии, самоизмама и измама. При най-страшните деспотии в миналото е имало ярък разцвет на личности, гении и светци, възможен е бил интимен и съзерцателен живот, имало е моменти на изключителен творчески подем… Прав е К. Леонтиев, когато казва: „Мъченици за вярата е имало и при турците; при белгийската конституция едва ли ще има преподобни!” (стр. 131)

Християнството няма нищо общо с демокрацията и не може да обосновава демокрацията… Християнството е йерархично. Християнското откровение за безкрайната ценност на човешката душа, за равноценността на всички човешки души пред Бога не е демократично откровение, не е демократично равенство. Християнското братство не е демократично равенство. Всичко е качествено в християнството, всичко е неповторимо индивидуално, всичко е единствено, всичко е свързано с личността и затова е йерархично. Тъкмо това никога не можахте да разберете: връзката на личността с йерархизма. Вие мислите, че личностите са благоприятно изравнено, опростено и смесено състояние на обществото, че йерархичното начало е враждебно на личността. Тъкмо това е главната ви измама, вашето духовно невежество. Самото съществуване на личността предполага йерархичен строй на космоса, качествено различие и разстояние, обществена и световна среда, която да не представлява безформена бездна, изравняваща и смесваща всичко. (стр. 134)

Според К.С. Луис:

Тук всичко е представено от името на един дявол към негови подчинени, така че е преценено от дяволска гледна точка и затова демокрацията е представена като полезна.
Думата, с която трябва да ги водите за носа, е „демокрация”. Трябва да използвате думата просто като заклинание, или само заради начина, по който тя им въздейства. Това е дума, пред която те благоговеят. Освен това тя, разбира се, е свързана с политическия идеал, че всички хора заслужават и имат право на еднакво отношение. След това правите в съзнанието им неусетен преход от този политически идеал към фактическата убеденост, че всички хора наистина са равни, и особено човекът, върху когото работите… Така можете да го накарате, без капка срам, но и с подчертано самодоволство, да се държи по такъв начин, че ако поведението му не се оправдаваше от магическата дума, то би било осмивано от всички. Естествено, чувството, за което ви говоря, е онова, което подтиква човека да каже „аз не съм по-лош от теб”. (стр. 126,127)

Претенцията за равенство, извън строго политическата сфера, се предявява само от онези, които по всякакъв начин се чувстват посредствени. Тя изразява именно онова неловко, парещо, мъчително чувство за малоценност, която пациентът отказва да признае. И следователно възнегодува. Да, и следователно възнегодува срещу всяка проява на превъзходство у другите, очерня я, иска да я премахне. Скоро той започва във всяка проява на някакво различие да съзира претенция за превъзходство… „Нямат право да са различни. Това е недемократично.” (стр. 127)

Това се отнася например за предимството, че само хетеросексуалните имат естественото право да имат деца, че някои професии са силно пригодени за хора само от единия пол и т.н.)

Сам по себе си този полезен феномен в никакъв случай не е нов. Под името завист е бил познат на човеците в течение на хиляди години. Но винаги досега е бил смятан за един от най-отблъскващите и най-смешни пороци. Хората, които са съзнавали, че изпитват завист, са се срамували от нея. А когато не са я осъзнавали, не са я прощавали на другите. Възхитителният нов елемент в сегашното положение е, че вие имате възможност да я санкционирате, да я направите достойна за уважение, и дори похвална чрез магическата употреба на думата „демократичен”. Под влияние на тази магическа формула онези, които са донякъде или съвсем посредствени, могат по-успешно и безкомпромисно от всякога да се стремят да смъкнат всички останали до собственото си равнище. Но това не е всичко. Под влияние на същия феномен, онези, които стигат, или биха могли да стигнат по-близо до истинската човечност, всъщност се отказват от страх да не бъдат недемократични. (стр. 128)

Междувременно, като желан страничен ефект, малцината (които с всеки изминал ден стават и все по-малко), които отказват да бъдат обикновени, нормални, „като хората” и приобщени, във все по-голяма степен се превръщат наистина в такива педанти и ексцентрици, за каквито масата и без това ги мисли. (стр. 129)

Основният принцип на новото образование е следният: тъпаците и мързеливците не бива да се чувстват по-посредствени от умните и старателни ученици. Това би било „недемократично”. Тези различния между учениците (тъй като повече от очевидно е, че това са индивидуални различия), трябва да бъдат замаскирани… Учениците, които са твърде глупави или мързеливи, за да учат езици, математика или елементарните основи на природните науки, могат да бъдат оставени да се занимават с неща, които децата обикновено извършват в свободното си време. Например, дайте им да правят питки от кал и наречете това моделиране. Но никога не бива да се допуска и най-лекия намек, че те с нещо отстъпват на децата, които наистина се трудят. С каквито и глупости да се занимават, те трябва да се ползват с „еднакво уважение”. (Мисля, че англичаните вече употребяват този израз.) (стр. 131)

„Демокрацията” или „демократическият дух” (в дяволския смисъл) водят до нация без велики личности – нация, състояща се от полуграмотни хора, без здрави морални устои поради липсата на дисциплина в младежките години, хора, изпълнени с онази самонадеяност, която ласкателството култивира върху почвата на невежеството и изнежени от постоянно угаждане. (стр. 133)

„Всички сме равни” е полезно средство за унищожаването на демократичните общества. Но то има много по-голяма стойност като цел само по себе си, като състояние на духа, което по необходимост изключва смирението, милосърдието, задоволството от собствената съдба, а също така и удоволствието от благодарността или уважението към другите, и така отклонява човешкото същество от почти всички пътища, които биха могли накрая да го отведат в Рая. (стр. 134)

От показаните сравнения между двете политически системи виждаме, че демокрацията има своите значителни духовни вреди и че не е чак толкова противоположна на комунизма. Дойде моментът да отбележим и "превъзходствата" й спрямо всички останали системи на управление.


III. "Най страшната от всички тирании"


Това са думи на Бердяев, които вече бяха цитирани, и отново, както в заглавието, се има предвид духовно най-страшната политическа система.


1. Подмяна на най-висшата ценност

В демокрацията ще остане само една нравствена истина на простотата, противоположна на господарското отношение към народа. (стр. 136)

Най-висшата ценност според християнството несъмнено е любовта. Демокрацията ловко налага като най-висша ценност понятие, което все повече разбира като нещо противоположно на християнската любов – безразличието. Официалното му наименование, обаче, е толерантност и не е това, което най-вероятно вие като християни разбирате. Думата е с ново официално значение и е единствената абсолютна ценност за съвременната демокрация. Проблемът, който това създава за нас – християните, е толкова значителен, че изцяло за това ново значение на толерантността ще бъде следващата статия в блога / вече е налична - тук /.

2. Пълен морален упадък

Самата демокрация не създава и не може да създаде никакви нови ценности. Тя се изгражда без каквато и да било мисъл за ценност в съдържанието на човека. И всеуравняващата демократична епоха на човешката история е намаляване на качественото, ценностно съдържание на живота, понижение на човешкия тип. (стр. 124)

Както беше споменато по-горе, едно от следствията на безбожието на демокрацията е правилното и погрешно поведение да се считат за въпрос на контекст, а не на общовалидни принципи. Бердяев тук заявява, че демокрацията понижава ценностите. Въпреки, че основна ценност за демокрацията са човешките права и това е сред най-основните й занимания, Папа Йоан Павел II показва някои от основните човешки права, които демокрацията не отчита. Всъщност, дори ги прегазва – по-брутално от всяка досегашна форма на управление в световната история:

Между по-главните [права] трябва да споменем: …правото да живеешв една морална среда, благоприятстваща развитието на собствената личност… (5.47)

2.1. Естественият ни стремеж към свобода.

Защо толкова ни харесва демокрацията ли? Като хора имаме естествения копнеж да сме свободни, при това във всеки възможен смисъл. Всъщност, Самият Христос умря за да ни освободи от робството на греха (Йоан 8:34). Случилото се в едемската градина, обаче, показва, че ние биваме изкушавани да се стремим първо към това да сме свободни от Божиите ограничения (да знаем, че можем да вършим каквото ни харесва, без да бъдем наказани – това обеща змията на Ева – Битие 3:4), а също и да имаме все по-големи права ("ще бъдете, като Бога, да познавате доброто и злото" – Битие 3:5). 

Нито една човешка система не ни е предлагала по-добре това от демокрацията. Основни ценности на демокрацията са свободата и правата ни. Библията обаче ни съветва:
От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота. (Притчи 4:23)

Демокрацията ни тласка да браним само и единствено свободата и правата си, а относно това да остане сърцето ни чисто – ще противодейства по всички възможни начини.

2.2. Загуба на дисциплина. 

К.С. Луис по-горе посочи недостига на дисциплина в младежките години като причина за липсата на здрави морални устои .

В Библията желанието за политическа свобода, дори и свобода от Бога, виждаме в желанието на израелтяните да имат свой цар, т.е. да се ръководят сами, а да не ги ръководи Бог чрез избрани от Него свети хора. Постепенно доста от царете им дадоха именно тази свобода – тласкаха ги твърде далеч от Бога, който ги ръководеше. От друга страна виждаме, че като възпитателна и дисциплинираща мярка Бог често отнемаше политическата свободата на израелтяните, като бяха завладявани от други народи. След време те се обръщаха към Бога и Той ги избавяше от угнетителите им. Един от най-явните случаи беше отвеждането им във Вавилонския плен – там политически не бяха никак свободни, но от последвалите събития в Библиейския текст виждаме поне две неща, които евреите бяха научили по време на плена: 1) научиха се как да служат на Бога, дори да са далеч от храма; 2) За поклонение на евреите пред чужди богове вече не се споменава в Библейския текст, т.е. бяха се дисциплинирали и изкоренили този грях срещу първата от Десетте Божии заповеди.

Като хора винаги желаем политическата свобода на всяко възможно ниво. Въпреки това покорството и дисциплината, която дават системите на управление като монархията, та дори и подчинението на чужд народ, са в състояние да държат християните много по-близо до Бога, много по-дисциплинирани. По време на турското робство вярата на българите е доста жива. Фактът, че малко българи избират да сменят вярата си пред това да не бъдат потискани, показва още веднъж, че жестокостта на политическото управление не е духовен проблем. Винаги нашият стремеж като хора е първо да се освободим от обществения строй, който ни угнетява, но за Бог винаги по-важно е било сърцето ни.
В Латинска Америка като реакция от потисническите режими, се появи т.н. „богословие на освобождението”. Исус се възприема като революционер, който се бори срещу всяка социална неправда, срещу всеки несправедлив обществен строй и дори си служи със средствата на кървавата революция. Поради това в тези страни папа Йоан Павел ІІ деликатно призовава към  „отхвърляне на изкушенията за земно месианство, за свеждане на мисията на Църквата единствено до земно освобождение” и се връща на тази тема при всеки възможен случай. (Отец Мечислав Малински. Йоан Павел ІІ – Папа, какъвто не е имало. Карина М, С. 2002, стр. 71, 76)

При демокрацията е добре, че никой не ни угнетява, но от друга страна и нищо в нея не ни дисциплинира. Единствената система с по-малко диспциплина е анархията, но тя така и не се установи официално в никоя държава, което явно показва несъстоятелността й. Основният начин хората да бъдат дисциплинирани, е когато изпитват респект и дори страхопочитание към управляващите ги. В демократичното общество считам, че аз съм, който поставя на власт и сваля управници и респектът е рядкост, а страхопочитанието е трудно да се случи, понеже никой от управляващите няма реална власт над мен. За доста медии основното занимание е именно да осмиват и злепоставят управляващите. Вярно е, че както е било винаги, добрите лидерски качества на някои управници са способни да будят уважение, но цялостното омаловажаване на управленческата позиция и непрестанните напомняния за това, че и най-нископоставените измежду нас имат големи права, в крайна сметка води до понижаване на дисциплината. И понеже неусетно пренасяме този свой светоглед в църквата, не е никак трудно да усетим, че в общия случай на пастора или свещеника не отдаваме необходимото уважение. Припомням, че Давид имаше всички основания да свали Саул от власт, а и многократната възможност да го стори, но думите му бяха категорични: "Няма да вдигна ръка върху моя господар, понеже той е помазаник на Господа." (1 Царе 24:11). Най-естествено следствие е, че където няма дисциплина, няма и морал. Противно на вярващите в доброто у човека, което може да доведе до по-добър свят, ние, или поне много повечето от нас, нямаме нито желанието, нито самоконтрола, за да бъдем морални, ако не се чувстваме отговорни за това - първо пред семейството, а после и пред обществото, но най-вече пред поставените в позиция над нас. Демокрацията ясно показва, че от само себе си няма как да се почувстваме отговорни пред когото и да било, ако това не ни бъде изисквано. Доволни сме от това, че в демокрацията никой не ни дисциплинира потиснически, но всъщност почти нищо и не ни създава дисциплина. Естественото следствие е да възхваляваме свободата си да се държим така, както доскоро се е считало за неморално. Ето защо, в духовно отношение дори деспотичното управление не може да е по-лош вариант. В духовния живот  имаме едно особено средство за самодисциплина - пост. Когато го практикуваме действително като самодисциплинираща мярка, той ни прави духовно по-силни, именно защото се състои в това да противодействаме дори на дребни наши естествени желания като угаждане на стомаха. На български думата "пост" буквално е и синоним на "стража". По време на съзнателен пост наистина усещаме с по-голяма сила и най-слабите опити на врага ни да ни атакува, но е точно защото сме дисциплинирани и сме нащрек. При демократичния мироглед, в който прекарваме по-голямата част от ежедневието си, няма какво да ни държи нащрек, понеже врагът ни не е явен, както например при комунизма, а е замаскиран като наш приятел. Често дори смятаме, че в демократичната свобода е шансът ни открито да влияем на обществото, но демократичното общество слабо се подава на възпитание.
Демокрацията трябва да бъде преди всичко ограничена от духовния живот и подчинена на духовния живот. Това поставя задачата за вътрешно възпитание на демокрацията… Тържествуващата демокрация не се поддава на възпитание. Тя остава на повърхността на живота и не иска да отива надълбоко. (стр. 136)

Явно много политически системи са крайно потиснически, но това не е духовен проблем, понеже дори води до дисциплиниране на вярващите. Демокрацията не е потисническа, но е несъмнено политическата система с най-ниска дисциплина, което води и до най-нисък морал.

2.3. Липса на ясни ценности.

При управление като социалистическото, ценностите са ясни. Голяма част от тях са антихристиянски, но все пак ги има и са сравнително определени. Помня, че дори един от стремежите беше да се покаже, че за разлика от капиталистическите общества, социалистическите имат морал. Демокрацията има някои основни ценности що се отнася до политиката (народовластие, права, свобода и т.н.), както и една ценност, която се прилага в отношението към другите - толерантност. За повечето сфери на ежедневния живот традиционните ценности са премахнати, а на отделния човек е поставена задачата да реши кое е ценност и кое не е. Ето защо има "освобождаване" от "старите" морални ценности, но те не успяват да се заместят с нови.

Далеч по-лесно е като християнин да опазиш сърцето си от ясни и открити, враждебни на християнството ценности, дори това да ти струва да пострадаш за вярата. В демократичното общество по ненападателен начин ни заливат изкушения, така че сами да им се подадем, но често са много по-трудни за мигновено разпознаване. Ежедневно ни се казва за какво да мислим - от телевизията, радиото, реклами навсякъде около нас, в интернет и как ли не още. Измежду множество неутрална информация, се прокрадват хитро различни мисли и идеи, които несъзнателно влияят на становищата ни. И ако за възрастен вярващ е по-лесно да пресее нещата, за младежите, особено юношите, които имат естествения стремеж да следват модата, този потоп от смесена духовно вредна и духовно неутрална информация, е пагубен.

Ако допреди няколко години беше далеч по-лесно за мъж християнин да не пожелава в мислите си жени, сега без да го е желал, чрез средствата за масова информация, почти ежедневно вижда толкова голи или предизвикателно облечени жени с добре подбрано телосложение, че дори не усеща как съзнанието му се изпълва със сексуални мисли. Отбягването на тези изкушения вече не е въпрос на избягване на конкретни места или компании – то е в повечето случаи практически невъзможно. За християнина единствената възможност е да прогони тези мисли, но в общия случай не може много да предотврати появяването им. Изкушението да съгрешиш тайно в мислите си със сигурност е много по-ефикасно от това, например, да те заставят да признаеш явно божествеността на римския император. Като цяло сме по-склонни да се страхуваме от човешкото неодобрение, дори и да сме наясно, че е по-важно Божието. И при най-примитивните общества моралните норми в обществото са били спирачка и коректив за по-безразъдния, понеже е бил заплашен от някаква форма на обществено неодобрение. Сега липсата на морал в обществото е спирачка и "коректив" на тези, които по някаква причина желаят да живеят морално. Сега те са застрашените от обществено неодобрение.

Единствено при демокрацията е отменена още една изконна и повсеместна ценност – женската девственост преди брака. Вярващите девойки са подложени на „кръстосан огън”. От една страна се въздейства върху чувствата им чрез романтични любовни филми, истории, текстове на песни, и т.н., където "красиво" е вмъкнат и предбрачен секс. От друга страна, техните приятелки, а и средствата за масова информация убедително настояват, че е старомодно и нереално да останеш девствен преди брака. В много случаи да запазиш девствеността си е цел, от която околните те карат да се срамуваш и компромисният вариант на доста девойки (и на още повече юноши) е да се стараят да прикриват девствеността си, за да избегнат подигравките. Противно на това, което се пропагандира в демократичните общества - че всеки има право на свободен избор, общественият натиск се стреми да потиска някои избори, като обратно на всякога преди, поне младежите биват карани да се срамуват от това, че са морални. Така във възрастта, когато те са склонни повече да се влияят именно от тези външни фактори, а не от родителите си, последствията и за вярващите младежи често са започване на сексуален живот в юношеска възраст. Всичко това звучи съвсем нормално и банално, но то с нищо не променя пагубните последствия, за които предупреждава Апостол Йоан – че участта на блудниците ще бъде „в езерото, що гори с огън и жупел” (Откровение 21:8).

Колкото и човешките права да се считат за основна ценност на демокрацията, едно от най-важните права – да се опазиш морално чист и да научиш на морал децата си, е ежедневно и законно потъпквано от демократичните принципи, понеже мнозинството никога не желае да е морално, а отделни групи, например хомосексуалисти, ще настояват непрестанно и публично за равни права, включително брак, отглеждане на деца от хомосексуални двойки и т.н.

3. Разпадане на семейството

Папа Йоан Павел II продължава:
Между по-главните [права] трябва да споменем: …правото да живееш в сплотено семейство… (5.47)

Семейството само и единствено при демокрацията е полуразпаднала се институция. Никоя друга система на човешко управление не е била толкова безразсъдно подкрепяща разлагането на тази основната градивна единица на обществото. Първото нещо, което определя живота ни щом се появим на бял свят е семейната среда и унищожавайки я, няма как да не постигнем най-уродливото в морално отношение общество, понеже никой не може да възпитава по-добре човека от стабилното и морално семейство. Разрушавайки семейството чрез моралния си упадък, демокрацията посяга на правото на пълноценен живот в две от най-основните му измерения - да бъдеш отгледан в стабилно семейство и ти самият да можеш да имаш такова.
За огромно съжаление, демократичният мироглед е пропит и в множество християни, поради което бракове между вярващи все по-често завършват с развод. Това е значителен духовен проблем, който безвъзвратно покосява в духовно отношение.
4. Потъпкване на най-висшето човешко право – на живот.

Чистата, отвлечена, самодържавна демокрация е най-страшната тирания, тя убива човека. Неограничената власт на всички е по-страшна от тираничната власт на едного. (стр. 131)

Поради отявлено безбожния си характер, демокрацията, както никоя съществувала система на управление, потъпква правото на живот в най-първичната му форма. Папа Йоан Павел II го изразява по следния начин:

Между по-главните [права] трябва да споменем: правото на живот, неразривно свързана част на което е правото да растеш в утробата на майката след като си бил заченат…  (5.47)

Никога преди човечеството не е било толкова стимулирано към убийство на най-ценното си – собствените деца. Абортът е напълно законен в почти всички демократични общества.

За аборта се пише и говори много от християните, поради което ще се спра повече на два други начина на потъпкване на правото на живот в най-ранната му форма.

Освен аборта, друг начин, по който това се случва е методът за изкуствено оплождане ин витро. Всичко би било доста по-приемливо, ако се оплождаха само една, две или три яйцеклетки – точно колкото деца семейството би желало да отгледа в момента. Но с основното оправдание, че методът е с нисък успех (1 или 2 успешно родени от 10 оплодени), оплождат се няколко яйцеклетки и на няколкото останали зародиша в крайна сметка не се дава шанс да се родят. Останалият излишък от зародиши може да бъде елиминиран, употребен за експерименти или за козметични продукти, или евентуално за трансфер в друга жена. (Елио Стрегча, Виктор Тамбоне. Наръчник по биоетика, стр. 309)

Демокрацията легализира метода ин витро като право на възпроизводство (нещо, което Библията определя изключително като дар от Бога и никога като право!). Дори множество християнски семейства в стремежа си да имат поколение, в крайна сметка успяват да игнорират или изключат мисълта си за това на каква цена придобиват дете. Нека не забравяме, че възпроизводството е първата дадена на човека заповед  („Плодете се и се размножавайте” - Бит.1:28), но за Господ никога не е било безразлично как ще се осъществи размножаването – дали чрез блудство (между несемейни), дали чрез прелюбодейство (където поне единият е семеен) или като съдействаме за убиването на няколко други свои деца – чрез ин витро.

Още един начин, по който демокрацията отнема правото на живот, са голяма част от методите за предпазване от бременност, които като механизъм на действие са абортивни, т.е. действат след като е настъпило оплождане (Пак там, стр. 276-278). Достатъчно много християнски семейни двойки поради непознаване на принципите им на действие, прибягват до тях и несъзнателно участват многократно в убиване на своите собствени деца.

Понеже научно не може да се докаже в кой миг зародишът вече е човек, демократичният принцип на незнание (агностицизъм), в съгласие с интересите на мнозинството, решава, че недостатъчните научни данни позволяват да се убие зародиша в ранния му стадий на развитие, щом науката  не е доказала, че вече е човек (въпреки, че далеч по-логичен е обратният принцип – да не се убие зародишът поради възможността да бъркаме).


Заключение.

Николай Бердяев, Папа Йоан Павел ІІ и Клайв Луис ни показват ясно, че демокрацията в много отношения не е по-различна от социализма. Двете политически системи се характеризират с краен рационализъм, безбожие, утопия, механично общество и нивелираща обществена среда.
От друга страна, демокрацията достойно е наречена от Бердяев "най-страшната от тираниите", като се има предвид вредата й в духовно отношение. Успява ловко да подмени най-висшата християнска ценност - любовта - с толерантност. Води до пълен морален упадък. Кара ни да браним правата си, но силно противодейства на това да опазим чисто сърцето си. По-умело от всички досегашни системи противодейства на духовната ни дисциплина. Залива ни с неопределени ценности, като отнема  онези, които винаги са били критерий за висок морал. Води до разруха на семейството и така отнема един от основните начини да живеем пълноценно през по-голямата част от живота си. Потъпква най-висшето човешко право - на живот, в най-първичните му измерения. Единствено демокрацията масово и систематично погазва правото да бъдеш роден след зачатието си, и го прави законно под три форми - аборт, оплождане ин витро и множество противозачатъчни средства с абортивно действие.
Наистина, "и деспотията духовно не е била толкова страшна"!


 

ОЧАКВАЙТЕ:

"Толерантност" - дума с ново, антихристиянско значение"

[e-mail%255B2%255D.gif]
АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА ПУБЛИКАЦИИТЕ
(Можете да се отписвате!)



БИБЛИОГРАФИЯ
Основни:
1. Бердяев, Николай. Философия на неравенството. Прозорец
2. Папа Йоан Павел ІІ. Енциклика Centesimus annus, Бургас, Новисима верба, 1992
3. Луис, Клайв Стейпълз . Писмата на Душевадеца, Славика Верен, С. 1996
Допълнителни:
4. Армянов, Георги, Георгиев, Борислав и др. Речник на чуждите думи, С., Атлантис , 1999
5. Бердяев, Николай. За робството и свободата на човека. С., УИ, 1992 6. Библия, Светият Синод на БПЦ, С., 1993
7. Желев, Желю. Фашизмът, С., Издателство на БЗНС, 1990
8. Лейн, Тони. Християнската мисъл през вековете, С., Нов човек, 1999.
9. Луис, Клайв Стейпълз. Проблемът болка. С., Нов човек 1995
10. Малински, отец Мечислав. Йоан Павел ІІ – Папа, какъвто не е имало. С.,  Карина М, 2002
11. Семков, Милен. История 10. клас, С., Свят. Наука, 1999
12. Сгречча, Елио; Тамбоне, Виктор. Наръчник по биоетика. С., Софийско – Пловдивска епархия, 2003
13. C.F. Keil, F. Delitzsch. Keil & Delitzsch Commentary on the Old Testament, Hendrickson Publishers, Peabody, Massachusetts, 1996
14. Encyclopædia Britannica 2009 Student and Home Edition.  Chicago: Encyclopædia Britannica, 2009 (DVD ROM)

Снимки:
© Моля, не публикувайте копия от статията! Споделената част от нея (или ваше описание) да са с действаща връзка към тази страница. Свободно я използвайте за църковни цели.