Често се твърди, че християнството е просто една от многото религии и не е с нищо повече от тях. Християнският възглед за човека показва тъкмо обратното.

Част 5 от серията

"СМИСЪЛЪТ НА ПРИЛИКИТЕ И РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ ЧОВЕКА И ЖИВОТНИТЕ"

СЕРИЯ "СМИСЪЛЪТ НА ПРИЛИКИТЕ И РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ ЧОВЕКА И ЖИВОТНИТЕ"

Част 1: Прилики и разлики между човека и животните

Част 2: Смисълът на човешкия живот

Част 3: Превъзходство на християнския възглед за човека над платонизма и материализма

Част 4: Християнският възглед за човека и научният метод

Част 5: Превъзходство на християнския възглед за човека над тези на другите религии

Част 6: Предназначението на човека

В настоящото сравнение няма да бъдат изложени подробно всички религии. Ще бъдат посочени някои важни аспекти, в които християнството показва принципно превъзходство относно възгледа за човека. Само най-често срещани религии ще послужат при сравнението. Все пак, до голяма степен излишно би било да се показва, че най-разпространената в света религия превъзхожда религии, които в съвремието ни никой не изповядва. Въпреки това, поради сходства между елементите на някои от религиите, вярвания и от неспоменати тук религии ще бъдат засегнати при разглеждането на принципните преимущества на християнския възглед за човека.

1. Бог е направил човека свободен

Както беше уточнено в първата статия от серията, човекът, за разлика от животните, притежава качеството свободна воля. Едва ли съществува религия, която сравнявайки човека с животните, да отрече напълно това негово качество. То, обаче, силно се променя или дори загубва в много религии, щом човекът бъде разгледан във взаимоотношението с (или в контекста на) божеството. При християнството обаче не е така.

Като открояващо се от другите религии, християнството е такова още в доктрината си за сътворението на човека. Тук не по-различен е юдаизмът, а също и сходен донякъде е ислямът, но по-нататък ще бъде показано, че християнството много по-добре осмисля сътворяването по този начин.

Бог сътворява човека като нещо уникално във вселената, което и самият Той не е. Човекът обединява в себе си материалната същност, която изгражда целия неличностен свят, и духовна същност, вдъхната от Бог. Сътворен по този начин, той обединява в себе си естествата на всичко съществуващо. Без свое желание беше създаден по възможно най-съвършения начин, съобразно божествения план и ред. Именно поради това, Творецът му даде свободата да избере да го следва доброволно или да не го стори. Това, че човекът избра грехопадението, е действие, което въпреки последствията си е извисяване на човека[1]. То разкрива човешкото достойнство, дадено му от Бог - правото да си избере сам създаване на реалност, различна от предложената му от Бога, която е съвършена. Последва и вторият шанс - огромната жертва от страна на Бога, извършена в лицето на Сина и имаща за цел спасение за хората от греховете им, които им пречат да заживеят със светия Създател. Дори и след такава постъпка обаче, Творецът не накърни свободната воля на човека и му даде възможност или да продължи да съществува в опорочената от греха реалност, или да избере съвършената – тази на Божието царство.

Такава свобода на личността може да даде християнският триединен[2] Бог, но никога едноличностен от религии като исляма, при които той е монархичен и заробващ. Спори се между мюсюлманските богослови дали човекът изобщо има свободна воля или всяко негово действие е предопределено от Аллах. Тези, които защитават тезата за свободната воля, заявяват, че не е особено логично Аллах да подтиква човека към грях и после да го осъжда за това. В аргументацията си обаче не успяват да намерят преки примери за това в Корана. (Това се вижда например в Л. М. Муджаба, "Бог и неговите атрибути"[3]).

В религиите с монархично понятие за Бога, човекът не е извисена личност, а „унизена, зависима твар“[4]. В пантеистичните религии Бог е безлично и разтворено в природата начало.[5] Те представят вечния Бог като буквално включващ в себе си света, а човекът е напълно предопределена част от всемира, която е неизбежно онова, което е, а свободата по този начин е илюзия[6]. Такива са всички източни пантеистични религии: индуизъм, джайнизъм, будизъм, даоизъм и др.

Както се разбира, това неприсъщо за животинския свят човешко качество – свободната воля, е най-цялостно осмислено в християнството.

2. Бог стана човек

Ще бъде подчертано още веднъж, че в тази серия от статии не просто се говори за прилики и разлики между човека и животните, но се търси смисъла както на едните, така и на другите. Една от основните цели на различията е да изтъкне човешкото достойнство.

В източните пантеистични религии, в които е определящ принципът карма, човешкото достойнство е незначително.

Кармата е особена мистична сила, съвкупност от постъпките и техните последствия, намеренията и стремежите, които предопределят съдбата на живото същество в следващите му прераждания. Безкористно стремящият се към висша добродетел човек е способен да се избави от по-нататъшни прераждания. Възходящата линия в преражданията на праведния го довежда до мокша (край на прераждането) и нирвана. Низходящата линия на неправедния - до низши форми на живот (насекомо, животно и др.)[7]

Тук човешкото духовното начало – атман, е и налично в животните, и идентично. Това от една страна показва, че достойнството на човека, сравнено с животните, се изразява само в материалната му същност. От друга страна, човешкият духовен елемент е силно унизен – съвместим е и с човека, и с най-примитивните твари. Християнството пък, напротив, показва несравнимо достойнство на човешката природа. Не само, че цялата човешка същност е абсолютно несъвместима с животните, но е и напълно съвместима с Бога – Той се въплъти с цялата си същност в човешко същество.

Няма друга религия, която да представи човека по толкова достоен начин, както християнството в отношението на Бог към човека – последният е толкова достоен и обичан от Създателя си, че самият Бог става човек.

С това, че Бог става човек, християнството е уникално. Подобни неща се случват и в други религии, но случаят е напълно различен. Ако в някоя от тях Бог става човек, се забелязва, че божеството не се отличава много от човека; не могат да му се припишат съвършени характеристики, особено в морално отношение. Добър пример в това отношение е древногръцката, както и други митологии. В християнството съвършеният Бог слиза при хората не по друг начин, а роден като човек. Не с по-различно естество от човешкото, но същото - от човешка майка. Естеството, в което се роди Богът, беше също толкова смъртно, самият Той умря в него, както всички останали хора. Човекът дори и като смъртен, се оказа достоен в Божиите очи, за да приеме Бог този образ. И именно в това проличава още веднъж човешкото достойнство. Същият Бог възкреси материалното, тленно човешко естество, за да бъде спасено от смъртта, която първият грешен избор му донесе. Бог не само, че възкръсва в тяло, но и се възнася в него. И ще дойде да установи царството си на Земята заедно с избралите Го, като това отново ще стори в човешко тяло. Човекът вече става не просто зачетен и извисен от Бога, но и част от Божеството (в личността на Сина - Христос, който е един от Божествената Троица).

Човекът бе създаден по Божия образ и му се вдъхна от божествения Дъх, за да стане той „жива душа“ (Битие 2:7). Именно това духовно начало в човека е неприсъщо за животните. Той, за разлика от тях, е напълно съвместим с Бога и именно поради това Господ може не просто да обитава в него, но завинаги да остане и човек, и Бог в личността на Сина.

3. Любов между Бог и човек

Както силно беше подчертано в първата статия от серията, любовта е свидетелство за особено ясна разлика между човека и животните. Едва след като беше определена като характерна само за личности, можеше да се говори за различен смисъл на човешкия живот. А той най-общо казано беше обобщен като: живот в любов със Създателя и другите творения. Любовта между хората беше описана с няколко нейни характеристики. В следващата статия ще бъде разгледана възможността за любов между човека и другите творения, но е необходимо първо да бъде изяснена възможността за любов между човека и Бога. За целта ще се направи сравнение с любовта между хората.

Няма нито една друга съществуваща религия, която да представи Бог като толкова любещ. Бяха споменати в първата част от серията някои необходими условия за любовта - да има друг, той (тя) да е личност, да има взаимоотношения на равенство, издигане, приятелство, свобода, готовност за жертви и страдание... Християнският Бог преизобилно отговаря на всички тях.

1) Друг

Самият Бог сътворява, за да има други и да ги има завинаги. Твори ги не просто като други, но като различни от Себе Си. И както стана ясно, сътворява човека като свободен да го обикне или да не го стори.

2) Личност

Бог е в три личности. Личностните взаимоотношения са му присъщи от вечността. При религии като юдаизма и исляма, Бог би могъл да има общуване с други личности едва след сътворяването им.

Самият Христос стана човешка личност, за да общува завинаги в любов с хората. Поради това и Божията любов към нас (както и нашата към него) е междуличностна любов. В религиите пък, в които богът не е личностен (като гореспоменатите пантеистични), любов между човек и божество не може да има, понеже любовта, както ясно беше показано, е присъща само на личности.

3) Равенство

В равенството може би се изразява най-голямото съвършенство на любовта в богочовешките взаимоотношения. Бог става човек и ще дойде на Земята да царува между хората. Същевременно, нас приближава към себе си, като чрез смъртта си изкупва греховността ни (Римляни 3:24,25; 5:18.). Така Бог ни дава възможност да живеем като праведни (Римляни 5:1) и освен това изпраща Духа си в самите нас, като личности, за да ни напътства, води и помага в нашия стремеж към праведност (Йоан 16:13). Ще ни направи безсмъртни като Себе Си и ще се засели сред нас (Откровение 19-22).

„Наистина, Той стана човек, за да може ние да се обожествим“ (Атанасий Александрийски)[8].

Вижда се, че в богочовешките взаимоотношения на любов няма и никога не би имало състояние на равенство, но ще съществува стремеж към вечно сближаване, при което не Богът става все по-малко бог, но човекът е обожествяван чрез Божия Свят Дух в него. Това, обаче, никак не е недостатък на богочовешката любов, сравнена с междучовешката. Истинската любов дори и между хората е процес на вечно сближаване. Равенството е не нужна даденост, а необходим вечен стремеж. То не може да бъде постигнато по друг начин, освен чрез двустранното издигане на другия, което беше посочено като една от характеристиките на любовта между хората. Единствено такова издигане би могло да направи любовта страдаща и жертвоготовна, понеже за целта е потребно човек да издигне, да постави другия преди себе си, т.е. да се снижи пред него. Равенството в любовта не е състояние, а двустранен динамичен процес. Именно това е, което е явно, че се случва в богочовешките взаимоотношения според християнството. Бог възвисява човека, принизява се до неговото ниво, но и нещо много повече – всемогъщият Бог се жертва, като умира на кръста вместо човечеството, което е грешно и е заслужавало това естествено следствие от грехопадението си. Човекът пък от своя страна възвисява Бога най-вече като му позволи да царува, да управлява в живота му по най-съвършения начин – както на тази земя, така и в Божието царство. Ето, че са налице всичките условия за стремеж към вечно сближаване чрез взаимно издигане – необходимата форма на равенство, за да съществува съвършена любов.

Постигането на равенството чрез двустранно издигане между Бог и човек е без аналог извън християнството. Тук религиите като мормонското учение, претендиращи за християнските ценности и особено любов, не могат никога да имат процес на сближаване между тях и Бога им. В тази религия съществува т.н. „закон за вечния напредък“, който гласи:

„Какъвто е човек, такъв бе Бог; какъвто е Бог, такъв ще стане човек“[9]

Това означава, че приближаване между Бога и хората не може да има на никакво ниво, а следователно и такава любов е неосъществима. Това не възвисява човека. Проявата на любов в тази религия е предимно в рамките на семейството, което, както беше разгледано в първата част от серията, говори повече за любов между индивиди. Личността идва от Бога и се усъвършенства от стремежа на човека към Бога. Тя е, както казахме, извисяваща се и търсеща Бога. От тук следва, че във всички отношения любовта в християнството винаги ще е по-силна от тази у религии като мормонството, където няма стремеж към равенство и сближаване между човека и божеството (а това на практика липсва във всички религии, освен в случаите, когато приближаването между човек и бог се извършва за сметка на съвършените характеристики на божеството).

Важно е да се отбележи в случая, че Христос идва като смъртен човек (но не и грешен!) с конкретната мисия да умре за хората (което ще бъде изяснено в последната част на тази статия). След възкресението и възнесението си при Отец, личността на Сина вече не притежава несъвършени характеристики, макар и в човешко тяло. При липса на грехопадение, смъртта на Сина няма да е била нужна за да бъде установено царството му на земята, и поради това най-вероятно е щял да се въплъти в човек, притежаващ съвършени характеристики.

4) Приятелство

Библията определя Христос като наш приятел и в това също се изразява любовта му.

„Никой не може да има по-голяма любов от това, че да даде живота си за приятелите си“ (Йоан 15:13).

Както беше изяснено в първата част от серията, за да има любов, трябва да съществува поне приятелство между личности. Но взаимоотношенията с Бога в християнството надхвърлят приятелските. Христос ще е не просто наш приятел в Царството на Бога, Библията Го определя и като наш брат (Римляни 8:29), а това в случая не е равносилно на познатата ни родствена характеристика. Тук става дума от една страна за приятелство като братство, за любов по-близка и от тази в семейни взаимоотношения. От друга страна, действително се получава и родствена близост с Бога чрез процеса на новорождение на човека (т.е. раждане отново, но не прераждане!), при който Бог ни осиновява и ние можем да се наречем „Негови деца“ (Йоан 1:12)

Последствията от греха са толкова сериозни, че без новорождение човек не може да влезе в Божието царство. Инициативата е от Бога, чието решаващо действие, свързано с нечие новорождение се осъществява веднъж и завинаги (Йоан 1:13; 3:3 и сл.). В резултат на това, човек стига до действено покаяние. Това значи коренна промяна на отношението, което се изразява в искрено съжаление за извършени грехове и твърда решимост за промяна.[10] Започва да вярва в Исус Христос и заживява нов живот. Самата индивидуалност не се променя, но човек се владее различно – вместо да се води от греха, той или тя сега се насочва към Бога от Святия Дух. Но новороденият човек все още не е съвършен, той трябва да продължи да расте (I Петър 2:2) и непрестанно да бъде изпълван с Духа (Римл. 8:4,9,14; Еф. 5:18).[11]

Родствената характеристика идва от това, че в самия човек вече има божествен елемент – Духът. Божият дух се съчетава по такъв начин с човешкия дух, че се 'ражда' ново вътрешно човешко естество.[12] В момента, в който човек се новоражда, всъщност Бог го осиновява (ставаме синове и дъщери на Бога), което значително надхвърля рамките на нормалното приятелство.

Когато се говори за осиновяване от страна на Бога, християнството е уникално с това, че Бог притежава едновременно и бащински, и майчински характеристики в любовта си към хората.

Майчинската любов е безусловна по самата си природа. Майката обича новороденото си дете, понеже е нейно, а не защото изпълнява някакви особени условия или очаквания. Бащинската любов е условна. Неин ръководен принцип е „Обичам те, защото отговаряш на моите очаквания, защото изпълняваш своя дълг, защото си като мен“. Тези два вида любов се допълват изцяло. Отрицателният аспект на бащинската любов е, че може да изчезне, ако детето не постъпва според очакванията. Но това съвсем не означава, че майчинската любов е изцяло положителна, защото е безусловна, а бащинската, в качеството й на условна – изцяло отрицателна. При условната любов детето може да се бори за нея, за да я придобие. Тя не е извън неговия контрол, както майчинската.[13]

В исляма, например, липсва безусловната любов на Бога. Често споменавана характеристика на Аллах е неговата милост. В Корана е наречен „всемилостив“ и „милосърден“, но това са най-често само фрази (Например в сури 1:3; 2:163; 19:85,91,92; 25:26,59; 27:30; 41:2; 43:19,81; 50:33; 55:1; 67:3 и много други.). Дадено е обяснение на тези две понятия:

Неговите Имена „Всемилостивия“ („Ар-Рахман“) и „Милосърдния“ („Ар-Рахим“) имат общ корен, който означава „милост“. „Всемилостив“ означава, че милостта на Бога се разпростира върху всички създания, а „Милосърден“ - че в Деня на възкресението тя ще се ограничи единствено върху вярващите.)[14]

Що се отнася до самото понятие „милост“, тук тя изглежда добре определена, но действително в Корана „всемилостив“ е единствено фраза, без нито един реален пример за все-милост. Всъщност, навсякъде милостта на Аллах е от втория тип - тя е само към верните (Например сури 2:54, 2:160, 2:163, 2:192, 3:31, 3:89, 4:16, 4:64, 4:100, 4:100 и др.). Неверните не са обект на милостта му, докато не му се отдадат:

„Господи, направи ни отдадени на Теб, и от нашето потомство общност, отдадена на Теб, и ни покажи нашите обреди, и приеми нашето покаяние!* Ти си Приемащия покаянието, Милосърдния.“ (Сура 2:128)

*В някои преводи тук е добавено в скоби „от милост“ или „милостиво“, като например в превода на М.Х. Шакир, където на български би се превело „...и покажи ни пътищата за посвещение (милостиво).“ Посочва се достатъчно явно, че милостта на Аллах се изявява едва след покаянието на човека.

За по-голяма сигурност ще бъде разгледан начинът, по който в Корана е описана самата любов на Аллах. За да се допусне, че в Корана наистина съществува милост от първия тип (т.е. незаслужена), задължително е да се установи наличие и на безусловна любов. Незаслужената милост може да бъде следствие само и единствено от такава любов. Любовта на Аллах към вярващия обаче по-скоро изразява привързаността, с която господарят отговаря на верността на преданния слуга[15]. Примери за проява на безусловна любов в Корана липсват. Всички цитати, отнасящи се до любовта на Бога, показват, че човекът е обичан от него единствено при условие, че отговаря на неговите изисквания (Например сури 3:31, 3:148, 5:14, 5:45, 5:57, 5:96, 9:4, 9:7, 9:108 и др.). Още по-силно подчертано и с повече примери е, че Аллах НЕ ОБИЧА всички останали (Например сури 2:190, 2:276, 3:32, 3:57, 3:140, 4:36, 4:107, 4:148, 5:67, 5:90, 6:141, 7:31, 7:55, 8:58, 16:23, 22:38, 28:76, 31:18, 42:40, 57:23 и др.). От тук може да следва единствения извод:

В исляма за безусловна любов не може да се говори, а от там и все-милостта на Аллах, макар и изтъквана, е невъзможна.

Както се разбира, богът в исляма притежава само бащински характеристики, но не и майчински. За Бога в християнството пък ни се казва:

„Бог показва любовта си към нас с това, че още докато бяхме грешни, Христос умря за нас“ (Римляни 5:8).

Ето защо, Бог не просто желае да ни осинови, но е способен да ни обича пълноценно като наш родител – и като баща, и като майка.

С тези свои разбирания за приятелство, новорождение и осиновяване, християнският Бог е несравнимо човеколюбив и няма никакъв еквивалент в други религии.

5) Жертва

Със сигурност не може да има по-голяма жертва от смъртта на Христос на Кръста.

Смисълът на Христовата смърт

Дотук в тази серия от статии не беше обяснена подробно необходимостта от смъртта на Христос, но е важно да се направи това.

Трудно е за възприемане, че според Бог е била нужна такава жертва, за да бъдат простени греховете ни, но проблемът с неразбирането идва от нашето неосъзнаване на сериозността на греха.

Грехът, както беше споменато, още от самото си начало е бунт срещу Бога, независимо дали го възприемаме така. Дори и да не се изразява в голямо престъпление, той е нарушение на Божиите заповеди (описани в библейската книга „Изход“ 20:3-17) и както при едно нарушение на държавните закони вече сме престъпници, така е и с Божиите. Грехът също така ни пристрастява към себе си, съвестта „прегаря“ (понеже ни харесва да вършим нередни своеволия, след време вече не се борим със съвестта си – ставаме зависими като от наркотик). Затова Исус казва:

„Уверявам ви: всеки, който върши грях, е роб на греха“ (Йоан 8:34).

В човешката природа има нещо, което търси справедливост – когато е извършено престъпление срещу нас или близък човек, желаем виновникът да бъде наказан. Прави сме да смятаме това, но същото важи и за нашите грехове – заслужават наказание. Освен всичко друго, както вече беше споменато, грехът води до смърт – не само физическа, дошла от грехопадението на човека, но и духовна – вечно отделяне на човека от Бога.

Всеки човек се нуждае да се справи с проблемите, които причинява грехът в живота му. Колкото по-добре се осъзнае това, толкова по-ясно ще бъде какво е сторил Бог (защо Исус Христос умря на кръста). Добрата вест на християнството е, че Бог ни обича и не желае да ни остави в бъркотията, която сами правим от живота си. Самият Господ – Синът – едното от трите лица на Бога, е дошъл на земята, за да умре вместо нас.

Резултатите от смъртта на Христос са:

1). Ние сме оправдани (юридически) за престъпленията (греховете) си. Поради справедливостта си Бог ни осъжда, но заради любовта си към нас, понася нашето наказание. Господ така е наш съдник, но и спасител. Изцяло от нас зависи дали ще пожелаем Бог да плати вместо нас, или ще си понесем справедливо последствията от греховете ни.

2). Христос плаща откупната цена за нас. В робовладелския строй робът е можел да бъде свободен само ако бъде платена откупната му цена. По същия начин за нас „изкуплението ... е в Исус Христос“ (Римляни 3:24). Чрез своята смърт на кръста, Христос е платил откупната цена (Марк 10:45). Така ние можем да бъдем свободни. Исус казва:

„Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“ (Йоан 8:36).

Това не значи, че няма да грешим, но властта на греха върху нас вече няма да е толкова голяма, колкото преди.

3). Христос става изкупителна жертва. В Стария завет са записани закони как точно трябва да се справяме с греховете. Съществува цяла система от жертвоприношения, които показват колко сложен е грехът и нуждата да се очистим от него. В обикновения случай този, който е съгрешил, взимал някакво животно, което трябвало да е колкото може по-близко до съвършенството. Грешникът полагал ръце върху него и признавал греховете си. Така греховете преминавали от съгрешилия върху животното, което после убивали. В Новия завет ни се казва:

„Невъзможно е кръвта на юнци и кози да премахне греховете“ (Евреи 10:4).

Това е било просто преобраз или „сянка“ (Евреи 10:1, НЗ) на това, което е трябвало да се случи по-късно със смъртта на Исус. Единствено кръвта на Христос, нашият заместник, може да отнеме греховете ни, защото само той е бил идеалната жертва, тъй като е водил напълно праведен живот. Неговата кръв ни очиства от всеки грях (1 Йоан 1:7) и премахва омърсяването от греха.

4). Отново можем да имаме близост с Бога. В Новия завет е записано:

„Бог помирява света със себе си чрез Христос, без да държи хората отговорни за прегрешенията им“ (2 Коринтяни 5:19).

На кръста Бог направи отново възможно да се върнем при него, въпреки че сме били отделени от греха. Можем да се върнем при Отец и да усетим неговата любов и благословия. Това се отнася не само за този живот, но става възможно и във вечността да заживеем като близки с Бога.

Всичко, което Синът е направил на кръста, може да се отнася за всеки един, който пожелае Христос да стане Господар на живота му – в този живот и във вечността, и след това Го помоли да прости греховете му, като повярва, че ще бъдат простени не поради собствени заслуги, а заради стореното от Исус на Кръста.

Да си съвършеният Бог и въпреки това доброволно да се унизиш до там, че дори да умреш, за да бъде спасено човечеството! Това е най-голямата възможна проява на страдаща любов. Тук и съмнение не може да има за превъзходството на християнския Бог над този, който бива представен в другите религии. При всички тях подобни концепции липсват.

–––

Ето, че не може да се отричаме очевидното. Християнският възглед за човека силно превъзхожда тези на другите религии. Християнството най-добре осмисля разликите между човека и животните – всички те придават на човека изключително достойнство и различен житейски смисъл. Най-човешкото в човека, най-явната му разлика от животните – любовта, е несравнимо по-съвършена и осмислена в богочовешките взаимоотношения в християнството, отколкото при всички останали религии.

––––

СЛЕДВА:

Част 6: "ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА ЧОВЕКА

Ако намирате статията за полезна, споделете я с приятели!

Ако нещо конкретно ви е впечатлило, моля, коментирайте.

––––

За да бъдете уведомени веднага щом излезе следващата част:

АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА ПУБЛИКАЦИИТЕ

[1] Бердяев, Предназначението на човека, с. 64.
[2] Тоест един Бог в три личности: Бог Отец (създател), Бог Син (Исус Христос) и Бог Свят Дух, обединени в една божествена субстанция.
[3] саид Лари М. Муджаб, Бог и неговите атрибути, С., 1998, с. 138-159
[4] Бердяев, Предназначението на човека, с. 64.
[5] Българска енциклопедия „A-Я“ (CD ROM), С., 2002, „пантеизъм“.
[6] Encyclopedia Britannica 2004 (CD ROM), S.l, 2004, s.v. "pantheism".
[7] Българска енциклопедия „А-Я“, „карма“.
[8] Атанасий Александрийски, За въплъщението на Словото, 54 (Christian Classics Ethereal Library (CD ROM), Grand Rapids, MI., 2001).
[9] Едуард Декър. На Морони с любов, б.м., б.г., с. 5, 25.
[10] Речник към Новият Завет: съвременен превод., с. 456.
[11] Н. Шиваров, С. Вълчанов, Н. Атанасов, В. Пеев, Библейски речник, с. 367.
[12] Н. Гъмбъл, Въпроси на живота, С., 1999, с. 152.
[13] Ерих Фром, Изкуството да обичаш, с. 50, 52.
[14] Бележка към Сура 59:22 в Превод на свещения Коран, Цветан Теофанов, прев. С., 1999).
[15] H.U.W. Stanton, The Teaching Of The Qurаn, London, 1919, p. 14.

ИЗТОЧНИЦИ:
Преводи на Библията и Корана:
1. Библия или книгите на свещеното писание на Стария и Новия завет. С., Библейска лига, 2002.

2. Новият Завет: съвременен превод. World Bible Translation Center, б.м., 2000.
3. Превод на свещения Коран, прев. Теофанов, Цветан Иванов. С., Тайба, 1999.

4. Б е р д я е в, Николай. Предназначението на човека. С., УИ, 1994.

5. Българска енциклопедия „A-Я“ (CD ROM). С., БАН и др., 2002.

6. Г ъ м б ъ л, Ники. Въпроси на живота. С., Mission Possible Bulgaria, 1999.

7. Д е к ъ р, Едуард. На Морони с любов. Проект мисия България. б.м., б.г.

8. М а к д о н а л д, Уилям. Коментар на новия завет, т. 1. С., Верен, 1993.

9. Ф р о м, Ерих., Изкуството на обичаш. Кибеа, С., 2000.

10. Ш и в а р о в, Н., В ъ л ч а н о в, С., А т а н а с о в, Н., П е е в, В., Библейски речник. С., Нов човек, 1994.
11. Christian Classics Ethereal Library. CD-ROM Version 4 (CD ROM). Grand Rapids, MI.: Calvin College, 2001.
12. Encyclopaedia Britannica 2004. Ultimate reference Suite (CD ROM). S.l, Encyclopaedia Britannica Inc., 2004.
13. S t a n t o n, H.U.Weitbrecht. The Teaching Of The Qurаn., London: Society for the Promotion of Christian Knowledge, 1919.

Картинка: Yogapeace,