Каква е крайната цел за човека според Библията и как това включва животинския свят?

Част 6 (последна) от серията
"СМИСЪЛЪТ НА ПРИЛИКИТЕ И РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ ЧОВЕКА И ЖИВОТНИТЕ"

СЕРИЯ "СМИСЪЛЪТ НА ПРИЛИКИТЕ И РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ ЧОВЕКА И ЖИВОТНИТЕ"

Част 1: Прилики и разлики между човека и животните

Част 2: Смисълът на човешкия живот

Част 3: Превъзходство на християнския възглед за човека над платонизма и материализма

Част 4: Християнският възглед за човека и научният метод

Част 5: Превъзходство на християнския възглед за човека над тези на другите религии

Част 6: Предназначението на човека

След като беше показно превъзходството на християнския възглед за човека над тези на другите религии, ще бъде изложен висшият смисъл, който християнството придава едновременно и на приликите, и на разликите между човека и животните. Понеже целта на цялото творение е установяването на Божието царство на земята, ще бъде обърнато внимание на смисъла на разглежданите прилики и разлики не в сегашната реалност, а в Царството на Бога. От това ще се види, че смисълът на приликите и разликите между човека и животните е един и същ.

Както беше посочено, смисълът на човешкия живот е главно един – любов. Беше разгледана любовта между хората и богочовешката. Но какъв е тогава смисълът на животните в Божието царство? Той е отново същият – любов. Тук обаче тя е доста по-различна, тъй като не е любов между личности.

Първият случай в Библията, когато се споменава човекът, е свързан и с предназначение, дадено му от триединния Бог:

„Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята.“ (Битие 1:26)

Същото казва Бог на мъжа и жената в Битие 1:28, като там е в заповедна форма: „Владейте!“

Да владеят, тук ще рече да се грижат. Грижата е още една характеристика на любовта, която не беше спомената.

„Любовта е загриженост за живота и благото на онова, което обичаме“ (Ерих Фром).[1]

Ние сме предназначени от една страна да обичаме Бога, Който е по-висш от нас, също да се обичаме по между си като равнопоставени, но поради Божия образ в човека, любовта ни е насочена и към по-нисшите от нас създания. Тя тук е различна, но не и изключена, понеже едната от двете страни в това взаимоотношение е личност, а това й позволява да обича пълноценно. Що се отнася до другата страна, беше споменато, че Дарвин намира особена прилика между религиозното преклонение и отношението на някои животни към човека. Това може да се получи единствено чрез любов.

„Любовта прави подчинението приятно“ (Пиер Буаст)[2].

В нея се разкрива предназначението на човека към животните, дадено му от Бога - да владее.

„Любовта управлява царство без помощта на меч.“ (Дж. Хърбърт)[3]

Това бе началният замисъл на Бога, прославящ човека и издигащ го до владетел. И той, и животните бяха предназначени да се хранят с растителност (Битие 2:29-30), а не да се изяждат взаимно. Едва след потопа[4] - големият катаклизъм, с който Бог наказа хората за безграничната им поквара, Той заяви на единствените оцелели хора - семейството на праведника Ной:

"От вас ще се страхуват и ще треперят всички земни животни и всички въздушни птици; те са всичко, което пълзи по земята, и всички морски риби са предадени в ръцете ви. Всичко живо, което се движи, ще ви бъде за храна; давам ви всичко, също както дадох зелената трева." (Битие 9:2-3)

Чрез своя избор да не се покори на любещия го Бог и да се възпротиви на създадения съвършен ред, поддържан чрез любов, човекът наказа не само себе си, но и цялото останало творение с хаос.

„Когато любовта прерасне в самолюбие или в безлюбие, нейното място, останало празно, се превръща в гробница за цялата вселена.“ (И. Бешков)[5]

Така човекът загуби онова, което му осигуряваше възможността да владее - авторитета, даден му от Бога. Именно това беше единственият авторитет, способен да му осигури изпълнението на тази повеля, защото:

„Всеки авторитет, неодобрен от истинския [божествения] разум, е слаб.“ (Дж. С. Ериугена)[6]

Изгубил авторитета си на тази земя, човек би могъл да го получи отново едва в Божието Царство, където хората, избрали отново доброволно тази реалност, ще притежават статута на „царски синове и дъщери“ (II Коринтяни 6:18; Римляни 8:18).

Животинското не е нещо неприсъщо на човека, но е негова част. Да се отрича или пренебрегва то – това не е избягване на унижение, а самото такова отричане унизява. Божият план за човека е той да владее над света. Човекът може да владее над животните, защото е получил авторитета си от Вседържителя, както юридически (чрез личното поръчение да владее), така и физически - чрез вдъхване от собствения Му Дъх[7]), спомагащ за йерархическото издигане на човека до управляващ. Но също така, човекът може да владее над животните именно поради общата природа с тях; не като ги притежава, а като ги управлява, като източник за поддържане на Божествения ред в творението, упълномощен от Самия Творец. Човекът може да допринесе за поддържане на ред както чрез своето божествено начало в себе си, което го възвисява, дава му възможност за трансцендентален оглед, така и чрез своето „животинско”. Последното му съдейства той да има не само оглед, но и участие в този ред, като самият човек става част от него. Човешката двойственост внася не само ред, но и обединение в творението. Това говори не просто за ред, а го превръща в хармония.

На подобна основа е и владеенето на човека над растенията. Самият човек беше създаден до известна степен като зависим от тях. Те му бяха предназначени за храна, макар че човекът все още не беше станал смъртен. От друга страна, растенията бяха създадени като зависими от човека, той трябваше да се грижи за тях. След като човекът се възпротиви на Божия ред, трагедия сполетя веднага растителността:

"...Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята заради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всички дни на живота си. Тръни и бодили ще ти ражда..." (Битие 3:17-18)

Човешкото владеене дори и над минералите, съответства донякъде на принципа, определящ случая с животните и растенията (макар че за тях не би могъл да се грижи както за животните и растенията). Човекът е изграден и зависим от минералите, както са животните и растителността. Следователно, целият живот, който човечеството има правото да владее, е съставен от минерали. Той ги оживотворява чрез собствения си живот. Поддържа това оживотворяване чрез божественото в себе си, обожествява* ги по специфичен начин.

*Това обожествяване по никакъв начин не прави минералите или каквото и да е друго нещо да е част от Бога, както е при споменатите в предната статия пантеистични религии, в които Бог е всичко и във всичко. Божият Дух поддържа цялото творение, но това не е равносилно на сливане с неговото естество. Обожествяването е едностранен процес: Божият Дух става част от духовното естество на човека или от реда в творението като го поддържа, но отделните субстанции като резултат са по-съвършени, а не божества (лични или безлични).

От една страна, минералите биват обожествени от Самия Бог. Той освен, че е сътворил човека от минерали, ги обожествява чрез Духа Си, Който директно поддържа живота в творението (и независимо, и чрез човека). В библейската Книга Йов се казва:

„Ако Той прилепи сърцето Си само към Себе Си и оттегли към Себе Си Духа Си и диханието Си, то ще издъхне заедно всяка плът и човекът ще се върне пак в пръстта.“ (Йов 24:14-15)

От друга страна, обожествяването се постига и чрез активното творческо въздействие лично от страна на човека. Той, обожествен като самостоятелна личност, продължава вечно да поддържа започнатото от Бога творчество, като създава живот. Този живот бива творен (в смисъл - непрестанно поддържан) не от отделна божествена субстанция, а от човека като личност. Той обожествява творението, като поддържа реда му, носещ живот.

Да отречем на човека животинското по какъвто и да е начин, е може би точно толкова пагубно и унизително, колкото и ако отречем божественото у него. И в двата случая той бива разкъсан в същността си и така губи предназначението си да владее над сътворения свят. В единия случай губи авторитета си, даден му от Всевишния. В другия губи връзката с владението си, което отново значи загуба на способността да владее.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

(Към цялата серия)

Човекът има както големи прилики с животните в своята физика и психика, така и големи разлики. И едните и другите ни говорят за едно – той е много повече от животно, но е и предназначен да се грижи за животинския свят. Преди всичко, човекът е сътворен за любов към всичко заобикалящо го и единствено тази любов може да осмисли приликите и разликите. Освен, че е предназначен за любов към хората и към заобикалящата го действителност, той е създаден и за взаимна любов със своя Създател - всеобхватната любов в Божието Царство.

Действителността, в която живеем, осмисля приликите и разликите между човека и животните частично. Поради това те биват обяснявани по множество различни начини, които дори се изключват взаимно. Проблемът е именно в реалността на падналия човек, която трябва да отхвърлим! Тя размива и заличава същността му. Нужно е да се обърнем към тази действителност, която може да завърне неговата цялост и смисленост – т.е. зададената от самия Създател на човека и цялата вселена около него.

Макар и да са различни религиите, описващи този създател, християнството най-добре определя човешката същност в сравнение с животните. Освен това, християнският Бог най-пълно осмисля основното предназначение на човека – всеобхватната любов. Пътят към нея е само един. До Царството на Бога се достига единствено като се обърнем към Царя му – Исус Христос, Божият син. Той е, който дори умря за нас, за да ни спаси. Бог го възкреси и желае да стори същото с нас, за да живеем вечно. Единствено живот според Божествения ред е способен да доведе човека до Божието царство, функциониращо според този порядък.

Всеки човек разполага само с две възможности. Първата е възвръщане на човека отново към себе си - такъв, какъвто е бил преди грехопадението и продължаващ да се усъвършенства. Втората е да изтърпи хаоса и да очаква смъртта като естествено следствие от грехопадението. Това е дилема, която може да разреши сам за себе си чрез свободния си избор (макар вторият вариант да е безсмислен).

Приликите и разликите между човека и животните се дължат на двойнствената човешка природа – материална и духовна. Тя би могла да остане завинаги такава, но единствено чрез живот с Христос според Божието Слово. Всяко друго решение (или липсата на такова) би довело до жестока агония за душата в ада след смъртта на плътта. Но каква полза от подобен избор? За праведните хора Създателят приготвя царски одежди над цялото творение и им определя статут на Свои синове и дъщери. Това е живот, единствено достоен за човека, в любов и слава и то завинаги. Това е животът, който единствено си струва да бъде живян.

Практично приложение

Тъй като човекът е създаден за любов към Създателя си, а тази любов трябва активно да се изгражда, би било полезно да се уточни как любовта към Бога намира практическо приложение. Това ще бъде сторено изцяло върху основата на написаното дотук в серията.

За да можем да възстановим взаимоотношенията си с Бога, които са нарушени поради греха, необходимо е в молитва пред Него да признаем своята греховност, своята вина и да го помолим за прошка. Свободно трябва да предоставим живота си на Христос. Ако вярваме, че поради неговата смърт на кръста сме опростени, а не защото го заслужаваме, Бог със сигурност ще ни прости! Така се новораждаме и биваме приети като Божии синове и дъщери. Самият Свят Дух заживява в нас и започва да ни помага да растем духовно.

Нашето духовно съзряване представлява растеж в любов към Бога. Тя, както и любовта, проявена в междучовешките взаимоотношения, се постига единствено чрез общуване. Ето защо, нуждаем се ежедневно да се свързваме с Бога посредством молитва. Не само за да го молим за неща, но и за да Му споделяме радостите и скърбите си. Понеже общуването е двустранен процес, Бог също желае да ни говори. Това Той прави преди всичко чрез Библията – Неговото Слово. Докато я четем, Святият Дух ни напътства как да живеем.

Всичко това можем да постигаме лично. Необходимо е да си напомним обаче, че любовта на човека към Бога е основа за любовта му към себеподобните. Стана ясно, че установяването на Божието царство е сключване на брачен завет между Христос и Църквата. За да израснем като духовно зрели личности е необходимо да се включим в живота на местна църква, в която се проповядва и разяснява Божието слово, и в която между вярващите има близко общуване в любов. Така ще можем да съзряваме в любовта си към Бога и в любовта си един към друг.

Ако по този начин позволим на Христос да царува в живота ни, Той ще го изпълва с все повече смисъл и съдържание.

–––––

Ако намирате статията за полезна, споделете я с приятели!

Ако нещо конкретно ви е впечатлило, моля, коментирайте.

–––––

За да бъдете уведомени веднага щом излезе следващата статия:

АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА ПУБЛИКАЦИИТЕ

[1] Ерих Фром, Изкуството да обичаш, с. 37.
[2] Мъдростта на вековете, с. 331.
[3] пак там, с. 329.
[4] Потопът е описан в Битие 6-8 глави.
[5] Мъдростта на вековете, с. 335.
[6] Дж. С. Ериугена, За природата на доброто. С., 1994, с. 512.
[7] За „Дух“ и „дъх“ в оригиналните езици на Стария завет думата е една (Вениамин Пеев, Бог, вселената, човекът. С., 1992, стр. 141).

ИЗТОЧНИЦИ:
1. Библия. Ревизирано издание. Българско библейско дружество, 2005

2. Е р и у г е н а, Джон Скот. За природата на доброто. С., ЛИК, 1994.

3. Мъдростта на вековете. Мислим афоризми крилати изречения и народни мъдрости от тридесет столетия, III изд. С., Наука и изкуство, 1979.

4. П е е в, Вениамин. Бог, вселената, човекът. С., Нов човек, 1992.

5. Ф р о м, Ерих., Изкуството на обичаш. Кибеа, С., 2000.

Картинка: Apocrypha The First Book of Adam and Eve,